„Който няма минало, трудно има бъдеще, но няма бъдеще и ако се гледа само миналото. Нормално е всички заедно да поемем предизвикателството да намерим пътя към бъдещето. Всяко едно от тракийските дружества е правило и продължава да прави уникални неща, но да не забравяме, че  Пловдив винаги е бил „кухнята“ на Тракийската организация. В днешно време всяко дружество се е съсредоточило във вътрешните си проблеми, но това, че ги има, не означава, че не трябва да напомняме за себе си обединим дейности, мощности и най-вече хора с души. „Сърцати“, които да променят идното с професионализъм и обич. Когато човек иска нещо, той ще го направи, когато не иска – си търси причина за да не го направи“.

Това каза ген. Нонка Матова, председател на Тракийско дружество „Войвода Руси Славов“ в приветствието си към потомците на тракийските бежанци в Доганхисар -родното място на Капитан Петко войвода.

Тя припомни и девиза на тракийците: „Не забравяй, но не отмъщавай!“

106 години след геноцида над българите в Беломорска Тракия повече от 100 души – представители- потомци на тракийци от градовете София, Пловдив, Бургас, Варна, Стара Загора, Хасково, Кърджали, Сливен, Нова  Загора, Асеновград, Златоград, Крумовград, изминаха пътя на тракийските-мъченици от от Дедеагач (сега Александропулис в Гърция) до с. Ятаджик (гр.Маджарово)  на р. Арда. Българският мъченически път. Шестият поред поход беше организиран от фондация „Д-р Щерев“, съвместно с  тракийските дружества от Пловдив, Варна, Бургас, Кърджали, Хасково.

Походът мина по стъпките на близо 25 000 мъже, жени, деца и старци,гонени., измъчвани и убивани заради едно -помнили са че са  българи, а днешните потомци съпреживяха трагедията, настанала по време и след Междусъюзническата война от 1913 г.  Когато военните действия между Сърбия, Гърция, Черна гора и Румъния срещу България са в пълен ход, Османската империя се възползва от ситуацията, за да възстанови някои от бившите си владения в Тракия, включително Одрин. В началото на юли 1913 г. османските сили пресичат българската граница от линията Мидия-Енос, уредена от Лондонския мирен договор през май 1913. Понеже българските войски са прехвърлени на фронта със Сърбия и Гърция, османската армия нахлува в посока север и запад без тежки битки. По този начин реокупираните , населени с българи територии са дадени обратно на Османската империя с Договора от Константинопол, подписан на 16 септември. Въпреки това политическо разрешение, масовото изтребление и етническото прочистване на българи в областта продължава от турците, дори и след тази дата.

За част от събитията от септември 1913 г. разказва съчанлиецът Богдан Мишков (спомените му се пазят в Научния архив на БАН):

„Населението поиска да бяга на север по посока на планината към връх „Шапката“,обаче узна се че на север има голяма охрана,тогава населението избяга на югоизток към с. Доган хисар и към Деде агач.Тъй като гр. Деде Агач беше административно под гръцка власт, населението се стече към този град да ги спаси гръцкият владика, който носи Кръста Христов.Настанихме се в местността“Паламудите“.И пратихме парламентьори пред гръцките власти заедно и свещениците пред гръцкия владика да ходатайстват пред гръцките власти в качеството си на християни да се намесят и ни избавят от туй тежко положение.

Обаче гръцкия владика каза на делегацията,че вие сте стари гърци и ще подпишете декларацията, че един ден няма да претендирате за идване,ще ви натоварим с параходи и ще ви отнесем в островите, ще станете тамошни жители.Нашата делегация е отхвърлила това предложение, че не могат да погърчат 25 000 души и по-добре смърт отколкото островите. Ето защо гърците ни предадоха на турците и решиха нашата съдба. Даже те са казали на турците да ни заведат към р.Марица да ни избият всички, но без да остане следа.Това поиска дедеагачкият владика, който носи кръста на Христа. И така стана. Гърците се оттеглиха с параходите, а турците ни обкръжиха и подкараха по посока на гр.Фере. Из пътя правеха убийства, безчинства и последния грош взеха. Но благодарение на българските войводи Димитър Маджаров и Руси Славов с дружините си, ни спасиха. Вечна слава и на двамата и на техните четници.

Вървяхме що вървяхме, по заник слънце, пристигнахме до гр. Фере .Спряха ни и образувахме лагер, обсаден от всички страни.Тук почнаха безчинствата,обири, побоища до заранта, както и сега помня. Дойдоха до баща ми, той като видя, че убиха съседа му, веднага извади кесията с парите и им ги предаде. По такъв начин обраха целия лагер. Заранта щом угря слънцето, подкараха ни не по посока на гр. Фере.Тук видях командира на башибозука яхнал на бел кон, със среброто и златото, събрано от народа, а дисагите бяха пълни до горе. Той яздеше и в ръката си държеше гола сабя, от там командваше и се гордееше, че ще отмъстява на невинни хора. Първите техни кавалеристи преминаха гр.Фере и ние след тях вървим полумъртви. Е този момент пропукаха пушки и за миг паднаха от турците. Ние залегнахме и турците започнаха да отстъпват и да ни казват те са ваши „Ятън, ятън”.Тук Мажаров и Славов дадоха нареждане всички годни за оръжие доубивайте ранените турци о камъни като им смажете главите като на змийски. Целта на четата беше да овладеят най-задната част на народа с много пъргави движения. Войводата Мажаров даде нареждане -парола народа да се събере на големия балкан Армаган баир. Към обед пристигнахме към Армаганския балкан. Към 3 часа след обяд една турска чета е минавала случайно от там и се натъкнали на бежанския лагер.И започнаха да стрелят от всички страни. С постоянно стесняване на обръча, със силен бой и сеч на невини хора. Благо дарение на това, че балкана бе голям,хората се изпокриха кой където види като зайци. Картината беше страшна: деца, жени, старци бяха избити с пушки, с ятагани. Всички, които не можаха да се изпокрият бяха избити. Ранените се доубиваха с ножове,а децата се оставяха на зверовете.“

Още по-тежък става пътя след изтреблението в долината. В местността Илиева нива башибузукът събира над 200 деца и бебета и ги изтребва. Днес на мястото има паметник, посветен на всички загинали по мъченическия път деца.

И Арда потече кървава…

Спасилите се по чудо продължават пътя в мъки и стигат до брега на река Арда до село Ятаджик (днес град Маджарово!, а тогава се е намирала границата между България и Турция, която за тях е била границата на спасението. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и отзад от четници на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов.

Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда. Но тук турците устройват засада на движещата се колона и ненадейно връхлитат върху народа с мечове и куршуми. Започва кървава битка между многобройния освирепял враг и малобройните български четници. Останалите живи бягат към Арда, в чиито буйни води потъват много жени и деца. Бреговете са покрити с  трупове на обезглавени старци и деца с избодени очи. Водите потичат в ален цвят. Тръгналите от бреговете на Бяло море българи по пътя към Стара България да търсят спасение се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на смъртта. Загиват повече от 2000 души.

Днес на мястото има мемориал-костница, в която са положени останките на загиналите. Участниците в похода направиха венци от характерните за Беломорска Тракия – паламудов дъб, парнар и зеленика и ги поднесоха на мемориали в почит към паметта на мъчениците.

НИЕ ПОМНИМ И ЩЕ ПОМНИМ И СЛАВАТА И ХРАБРОСТТА И СВЕТОСТТА И СТРАДАНИЕТО!

Ген. Нонка Матова, председател на Тракийско дружество „Войвода Руси Славов“

Днес ние знаем, че много по-важно от всички конкретности на битието ни е продължението на един процес, чието развитие има несравнимо повече последствия за живота в България. Това е съхранението и опазването на нашата култура – индикаторът на обществото за неговата жизненост и индивидуалност.

Имаме нелеката мисия да опазим вековни традиции, да съберем и експонираме сбирки, да помогнем на хората да възпроизвеждат живота си, надявайки се на нещо по-добро, да утвърдим ролята на жените като съществена част, оформяща процесите у нас, да докажем ролята на гражданския сектор като водещ партньор на държавни и общински органи.

Процесът е труден и бавен, но е посветен на тези, които са се решили да запазят своето място в съдбата на България. Своето минало, настояще и бъдеще

Вече можем да си позволим да изследваме постигнатите резултати като резултат от лични качества, усилия и професионализъм, да вдъхновим, да поведем разговор по важни теми, свързани с реализацията в днешния свят .Чрез комбинация и прилагане на знанията от различни области можем да преодоляваме настоящите предизвикателства, като се стремим да постигнем едно по- устойчиво бъдеще. 

Споделете публикацията с вашите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *