Тракийският въпрос

Тракийският въпрос е съставна част от българския национален въпрос, но като предмет на международните отношения възниква след Руско-турската война от 1877-1878 г. По силата на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. Турция признава създаването на трибутарно българско княжество, чиито граници съвпадат с етническите граници на българската възрожденска нация в Мизия, Тракия и Македония. Санстефанският договор отговаря на претенциите на всички балкански народи, но съществуват договорености, съгласно които условията на мира с Турция трябва да се съгласуват с всички заинтересовани държави.

По силата на предварителните договорености Великите сили свикват Берлинския конгрес (1/13 юни – 1/13 юли 1878 г.), който прекроява границите, очертани в Сан Стефано и разпокъсва българската държава на няколко части. Северна България и Софийско са включени в територията на Княжество България, което получава статут на трибутарно княжество под върховната власт на султана. На юг от Стара планина е създадена провинция под името Източна Румелия, която е оставена под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня – на Сърбия. Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта, която по силата на чл. 23 и 62 се задължава да проведе реформи в тези райони.

Берлинския договор предопределя за дълги години враждебни и конфликтни отношения между балканските държави. Всеки опит за обединение на земите, населени с българско население предизвиква напрежение на Балканите и криза в международните отношения.

Геостратегическото разположение на Южна Тракия е предизвиквало много спорове между държавите , които пряко са свързани с тракийската територия. За Турция – тя е европейският хинтерланд на Проливите и Истанбул , стратегически и съобщителен възел, претенция за нейната Европейска идентичност.За България – тя е излаз на широки морски простори и особено на Средиземно море.За Гърция – тя е сухопътна връзка с Цариград и трамплин към мечтаната “голяма идея”. Към това може да се прибави заинтересоваността на Русия и Великите сили да не се нарушава статуквото и да не се допусне България да завладее цялата тракийска територия.

Нерадостната съдба на Южна Тракия и Македония, останали след Освобождението на България от турско владичество отново в състава на Турската империя , а Северна Тракия – със статут на зависима и подопечна на турския султан област, подбужда населението към Национално освободителни борби. Северна Тракия е включена в държавно административното определение “ Източна Румелия”, а Южна Тракия остава под турско владение. Границата между северната и южната част върви по вододелното било на Родопите и Странджанско – Сакарския масив.Междувременно Южна Тракия попада в рамките на Одринския вилает . Полученото название “Одринско” става популярно и за областта, а “одринци” – за населението.Това се отнася и за “Македония” и “ македонци”.

Откъсването на български територии и предаването им на съседни страни или връщането им в пределите на Османската империя поражда огромно разочарование сред българското население и задълбочава българският национален въпрос, за решаването на който се водят дипломатически преписки, правят се петиции, избухват няколко въстания. Съединението от 1885г. решава само част от проблема, чрез обединението на Княжество България и Източна Румелия. Извън българските държавни граници остават Македония, Одринска и Беломорска Тракия, чието население, оставено в границите на Османската империя страда от липсата на законност, от чуждия социален, политически и икономически гнет.

Разпокъсването на единната Българска територия от Берлинския конгрес и последвалото го административно устройство предизвикват справедливия гняв и протест на всички българи – както от самостоятелното Княжество и васалната Източна Румелия, така и от отново поробените земи на Македония и Тракия. Реален израз на недоволството и съпротивата са избухналите поредица въстания и развитието на Българското национално освободително и революционно движение.То довежда до Съединението на Княжество България с Източна Румелия, то подбужда спонтанния плам на населението да пази крехката свобода в едва що освободената родина, то дава смелостта да бъде обявена през 1908 година Независимостта на България!

Безспорно Съединението поставя началото на нов подем в национално освободителното движение , дава силен подтик на българите от все още поробените територии да последват пътя на източно румелийци.Убедили се, че османската власт няма намерение да изпълнява клаузите на Берлинския договор,те насочват своите усилия към самостоятелна борба, обединяваща дейността на патриотите от поробените области и от освободеното Княжество.Така в следващите години се създават революционни и организационни структури, които непосредствено се заемат с решаването на българския национален въпрос.

Същевременно от 1889 г., българското правителство на Стефан Стамболов започва да провежда по- твърд курс спрямо Османската империя относно защитата на българското население. Постепенно се утвърждава концепцията, че Българската държава е единствената овластена и отговорна за националната политика и за подпомагане на националноосвободителното движение. Стига се до извода , че не е достатъчно да се поставя само статистическия фактор като историческо право на България относно Тракия и Македония, а е необходимо държавата да се превърне в динамичен и перспективен самостоятелно действуващ фактор.Настоятелното провеждане на такъв политически курс успоредно с количественото доминиране на българското население в Тракия и Македония цели да се спечелят европейските страни за политическите претенции и намесата на България във вътрешните работи на Турция.

По същото време Българската Екзархия е единственият общобългарски институт, чийто център остава в Цариград, поради което съвсем логично се превръща в легален представител на българското население и стожер на българщината в Одринско. Тя не приема революционните методи на борба и съсредоточава усилията си за разширяване на българската просветна мрежа в Одринско, за културното издигане на българския етнически елемент и църковното приобщаване на тракийските българи към Екзархията.

В резултат на енергичните действия на Екзарх Йосиф I, на политическата и материална подкрепа от Българската държава в Одринска Тракия отново отварят врати закритите по време на войната български училища, активизират се църковно-училищните общини. През 1894 г. със султанско ираде Екзархията получава еднакви национални права с тези на Цариградската патриаршия, което й позволява да поеме ръководството на църковно-училищното дело на българското население, останало в границите на Турция.

Като просветен център на българите в Тракия се оформя Одрин, където мъжкото и девическото класни училища прерастват в Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон” (1891 г.) и гимназията “Янко Касъров”. Добре подготвените преподаватели като Стоян Салганджиев, Тодор Найденов, Георги Живков и др. допринасят в края на  века училището “Д-р Петър Берон” да се наложи като една от най-престижните гимназии, носещи името на своя благодетел. В Одринска Тракия се откриват и неделни мъжки и женски училища, образователни и благотворителни дружества, които стимулират самообразованието и повишават културата на населението.

Целенасочената дейност на Екзархията осигурява напредъка на българското училищно-просветно дело в Европейска Турция и стимулира процеса на национално-духовно оцеляване на българите, но не може да се справи с натиска върху българското единство.

По същото време огромни маси българско население пред чуждия политически и икономически гнет предпочитат съдбата на бежанци и напускат родните си места, търсейки спасение в свободните части на Отечеството. Бежанците от Тракия се заселват главно в Източна България – в районите на Варна, Пловдив и Бургас, където възникват и първите им организации.

Общата съдба на тракийските и македонски българи предопределя тясното сътрудничество между тях и общите форми на борба в първите години след Освобождението на България.

За начало на тракийско национално освободително движение се приема годината 1896 г., когато в Беломорска и Одринска Тракия се създават Българските македоно-одрински революционни комитети (от 1905г. ВМОРО), а на 12 май с. г. във Варна Петко Киряков и братята Петър и Никола Драгулеви полагат основите на дружество „Странджа.”

На 19 февруари 1900 г. дружество „Странджа“ и ВМК се обединяват и създават Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК), който към средата на с. г. загърбва легалната дейност и изцяло се преориентира към въоръжена борба.

Успешно реализираното през 1885 г. Съединение подхранва надеждите за освобождение на останалите под османска власт тракийски българи, които вземат участие и в избухналото през 1903 г. Илинденско-Преображенско въстание, организирано от ВМОРО. Въпреки своя неуспех, въстанието е връхна точка в НОБ на тракийските българи, които показват на европейска общественост, че ще продължат борбата до извоюването на националната си независимост.

След потушаване на въстанието в свободните части на Отечеството се създават сдружения под названието “Емигрантски братства”, имащи за цел да подпомагат морално и материално тракийските бежанци. Българските политици и общественото мнение постепенно се ориентират към идеята, че войната с Турция е единствено възможният изход за решаване на националния, в т.ч. и тракийския въпрос.

Балканската война идва като един естествен завършек на желанието и ентусиазма на населевието да работи за своето обединение.

В периода 1912 – 1919 г. България води три войни и претърпява две национални катастрофи. По силата на Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г., с който приключва Балканската война, земите на запад от линията Мидия-Енос, в т.ч. почти цяла Тракия, са върнати в границите на България. Нерешените спорове между България, Сърбия и Гърция за Македония водят до избухването през юни 1913 г. на Междусъюзническата война, от която се възползва Турция. Нарушавайки Лондонския мирен договор, турски войски навлизат в българските територии, избиват огромна част от населението, заграбват имотите му и реокупират Одринска Тракия, която на практика е обезбългарена.

С развитието на историческите събития по- късно се появяват нови реалности в Южна Тракия и съответно се променят географските и политическите названия.След Междусъюзническата война от 1913 г., тракийските земи са поделени между България и Турция.Тогава се утвърждават названията “Беломорска Тракия” за тракийската територия в границите на България и “Одринска Тракия”- за тракийските земи , отново окупирани от Турция. След Първата световна война обаче Беломорска Тракия е отнета от България и придадена към Гърция.

Тежки са последиците за Тракия от втората национална катастрофа, сполетяла България след Първата световна война (ПСВ). По силата на Ньойския договор от 1919 г. Западна /Беломорска/ Тракия е предадена под управлението на Антантата. Като неразделна част от договора, по искане на Гърция, е приложена и т.нар. Конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни страни, която впоследствие е използвана от гръцките управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от Западна Тракия.

През юли 1923 г. с Лозанския договор Западна Тракия е дадена на Гърция, а Източна Тракия на Турция. Надеждите на българските бежанци, напуснали Тракия по време на войните и непосредствено след тях, че след оттеглянето на чуждите власти, ще могат да се завърнат по домовете си, не се сбъдват.

Националните катастрофи обуславят ново активизиране на НОД. Още през 1914 г. по инициатива на Димитър Попниколов в София се създава тракийско дружество „Одринска Тракия”, което си поставя като временна цел да работи за връщането на прокудените тракийци по родните им места.

Четири години по-късно, през декември 1918 г. Софийското тракийско дружество става инициатор за свикването на събор в Одрин, чиито решения акцентират на българския характер на Тракия и желанието на тракийци да се присъединят към Отечеството. Делегатите на събора избират Върховен комитет (ВК) от 5 души, начело с проф. Димитър Михалчев и приемат Устава на софийското тракийско дружество за Устав на новата организация.

Изследователи на тракийския въпрос приемат, че Одринският събор поставя началото на самостоятелно организирано тракийско движение и го броят за учредителен на създадената нова национална и непартийна организация, носеща името „Одринска Тракия”. След събора се забелязва значителна активност на делегатите, която довежда до създаването на тракийски дружества (клонове) на „Одринска Тракия”.

През 1920 г. в София се провежда Четвърти редовен събор, по време на който организацията се преименува от „Одринска Тракия” на „Тракия”, т.е. вече обхваща Източна и Западна (Беломорска) Тракия. Приет е и нов Устав, в който на преден план са изведени три основни цели – да се поддържа националната солидарност на българите от Тракия и свободна България; да се организира духовното и материалното подпомагане на българите в Тракия; да се работи за постигане на политическа независимост на Тракия. Като средства за постигане на целите са посочени издаването на вестник, мемоари, исторически публикации, организиране на протести и др.

В резултат от решенията на Четвъртия събор на 14 януари 1921 г. започва да излиза в. „Тракия”, чийто редактор е Димитър Попниколов. Постепенно вестникът се превръща във важен информационен източник за тракийци.

През 1921 г. по инициатива на софийското тракийско дружество, е създаден втори ръководен център, наречен Върховен изпълнителен съвет (ВИС), с което се провокира разцеплението на тракийската организация. Дружествените клонове във Варна, Сливен и др. реагират остро, защото осъзнават, че това ще се отрази неблагоприятно на каузата.

На Шестия тракийски събор, открит на 19 август 1922 г. в Пловдив, противоречията между борещите се за надмощие групировки, са преодолени. Избран е единен управителен орган, носещ името Централно бюро от 7 души с председател проф. Д. Михалчев от ВК и подпредседатели П. Тончев и Й. Мутафов от ВИС. Организацията се преименува на Културно-благотворително дружество „Тракия”.

Към тракийската организация се изграждат и младежки дружества, които през август 1924 г. се обединяват в Тракийски младежки съюз, за чийто пръв председател е избран Иван Попвасилев.

Несправедливите решения на Лозанската конференция обуславят ново активизиране на НОД в Западна Тракия. През ноември 1922 г. е създадена Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), чиято основна цел е постигането на пълна политическа независимост на Тракия. Приети са устав и правилник, избран е ЦК. Бойната сила на ВТРО представляват четите, начело с известните войводи Таню Николов, Димо Николов, Димитър Маджаров и др. ВТРО поддържа духа на населението, защитава го от криминални и корумпирани елементи, подпомага тракийските бежанци.

След Деветоюнския преврат през 1923 г. правителството на Ал. Цанков предприема мерки за ограничаване на ВТРО. Групата на Таню Николов приема искането на правителството за преустановяване на четническите акции, но тракийците около Димитър Маджаров настояват за продължаване на борбата. Поради тази причина през септември 1923 г. в Хасково се провежда нелегален конгрес на ВТРО, на който се обсъжда дейността на ВТРО и разрива с Т. Николов.

През март 1924 г. е свикан нов конгрес в Пловдив, след който в организацията се оформят два ръководни центъра – единият начело с Т. Николов, а другият начело с Д. Маджаров. През лятото на 1926 г. след натиск от страна на правителството на А. Ляпчев ВТРО обявява, че се саморазпуска, но на практика са ликвидирани само част от бойните групи и четите.

На 16 май 1926 г. в София се провежда Десети извънреден тракийски събор, който гласува протестен Меморандум до депутатите в 21-то ОНС. В него се изразява недоволство от подписания през 1925 г. Договор за приятелство между България и Турция, известен като Ангорски договор, лишаващ тракийските българи от Тракия и Мала Азия от възможността да живеят в родните си места. Въпреки справедливите аргументи, изложени в Меморандума, договорът, чиято несправедливост тегне и до днес, е ратифициран от българските народни представители.

През 1927 г. Турция продължава с острите си протести срещу дейността на четите на ВТРО, което принуждава правителството на А. Ляпчев да притисне ръководителите й да я разформироват. На 12 октомври 1927 г. ВТРО е ликвидирана, но веднага на нейно място е създаден Комитет за свободата на Тракия (КСТ) с председател тракиецът Георги Василев.

През септември 1929 г. при пълна секретност в Пловдив се провежда конгрес, който определя като крайна цел на КСТ освобождаването на Тракия и присъединяването й към България. Конгресът избира 5-членно ръководно тяло начело с Димитър Маджаров. Компактно населените с тракийски бежанци територии са разделени на 10 района, които организационно са включени в четири окръжни центъра Смолян, Пловдив, Кърджали и Бургас. КСТ е конспиративна организация, чиито основни клетки са революционните тройки. Тяхната главна задача, е да съдействат за включване на всички тракийски бежанци в редовете на легалната организация Културно-благотворително дружество „Тракия”.

През 1929 г. е създаден фонд “Тракийско дело”, който има за цел да пропагандира тракийската кауза и да защитава интересите на тракийските българи.

Във връзка с предстоящите през юни 1931 г. избори за Народно събрание, ръководството на КСТ разпраща Окръжно №31/11.03.1931 г., в което се подчертава необходимостта от влизането в парламента на тракийски депутати за защита на специфичните интереси на тракийската емиграция.

Идеята за масовизиране на тракийското движение се реализира и чрез създаването през 1933 г. на Тракийски женски съюз.

През 1933 г. Тракийската организация разполага с 252 дружества, в които са включени почти всички тракийски бежанци в България. През 1934 г. е основаван Тракийски научен институт, чиято основна цел е идейно-пропагандна и научно изследователска дейност. Сред неговите сътрудници се открояват имената на акад. Димитър Михалчев, Иван Орманджиев, Атанас Иширков, Христо Вакарелски и др.

С обединението на България по времето на цар Борис III Обединител и Беломорска Тракия е присъединена към България. В град Дедеагач са възстановени Околийско илинденско преображенско дружество,младежко дружество и женско благотворително дружество „Тракия”- 1914 – 19.VII 1943. След края на II Световна война Западна Тракия е върната в границите на Гърция.

През 1946 г.,Делегация, формирана от Тракийската организация в България, заминава за Парижката мирна конференция, за да се опита да защити справедливостта и накърнения интерес на прогонените от родните си места. Последвалото политическо преразпределение на територии и сфери на влияние обаче, оставя Западна Тракия присъединена към Гърция.