Героите на България заслужават уважение и признателност

Руси Славов Георгиев е български офицер и революционер, чокенски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Роден е на 11 /24/ май 1884 година в Нова Загора, тогава Източна Румелия. Израства в родния си град с двамата родители и петте си братя и сестри. След завършване на прогимназия, започва работа в семейната търговия на кожи. Времето, в което е роден и живее, е динамично.

Както казва митрополит Методи Кусевич: „Възкръсналото ни Отечество след 500 годишното иго нямаше щастливата съдба да заживее градивно според мечтите на нашите народни поборници, а попадна веднага във водовъртежа на мрачните политически интриги създавани от Великите сили в стремежа им да завладеят земите и народите от Османското наследство. Техните планове и ламтежи влизаха в остро противоречие с непреклонната воля и скромно достойнство на народа ни, който искаше да заживее единно, самостоятелно и свободно според Божията правда.“

Но в годините след Освободителната война в България се създава и израства младо поколение, което да е подготвено в двигателно и морално отношение за активен принос в изграждането на страната ни  като силна и достойна държава. Ето защо много младежи взимат живо участие в обществения живот и се включват в борбите за Национално обединение, привързани са към съдбата на българите в Македония и Одринско и проявяват солидарност много време преди войните.  

През лятото на 1895 година мнозинството от българските политици – и управляващи, и опозиция – смятат, че въоръжена акция на територията на Османската империя би направила османските власти по-отстъпчиви по отношение на осигуряване на правата на българските поданици на империята, останали в неосвободени части. Организират се чети от родолюбци за освобождаване на намиращите се под османска власт Македония и Одринско. Това цели да се предизвика всеобщо въстание в областта и да привлече вниманието на Великите сили към неизпълнените член 23 и 62 от Берлинския договор, обещаващи реформи в Европейска Турция.

Учредява се Македоно – одринската организация  – революционна организация на македонски и тракийски емигранти и български общественици, която съществува в България и Османската империя от 1895 до 1905 година, а Върховният македоно-одрински комитет е избраният ръководен орган. Целта на ВМОК и МОО е реализиране на предвидената в Берлинския договор от 1878 година широка автономия на останалите в границите на Османската империя Македония и Одринска Тракия.

По-долу може да видите оригинала на Берлинския договор от 1878 и неговия превод от френски език.

„Като ходили на обиколка из своите вилаети и области, тези турски големци /паши, бейове и др. турски големци/ имали обичай, щом съзрат някое хубаво момиче или жена, тутакси да го прибират , доброволни или насила, за своите хареми и там то оставали за тяхна жена, докато беят или пашата намери друга по- хубава от нея. Това насилствено отнемане на жените и момичетата накарало населението в онова време да търси начин за спасение.“ Ариф Садъков с. Чепеларе СБОРНИК РОДИНА – КНИГА ПЪРВА /1937 – 1938/

В края на февруари 1896 година, вследствие на българо-турските преговори от началото на годината, Върховният комитет изработва проект за реформи в Османската империя. Проектът заедно с карта и обяснителни бележки е връчен през март на министър-председателя Стоилов и изпратен на ЦК на ВМОРО в Солун, както и до настоятелствата на македонските дружества в страната. Проектът предвижда обособяване на Македония и Одринска Тракия в отделни административни единици в рамките на Османската империя, по примера на Източна Румелия, със собствен законодателен орган, занимаващи се с вътрешната административна уредба и управител, принадлежащ към преобладаващата народност с мандат от 5 години. В проекта се предвижда чиновниците и жандармерията да се избират пропорционално от населението, а официалните езици да са турски и езикът на мнозинството на населението.

 Приетите „Решения на Първия македонски конгрес“, дело на Трайко Китанчев, с дефинирани Цел на организацията и средствата за постигането ѝ:

I Целта на македонските дружества 1. Целта на македонските дружества е придобиване за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили. II Средства за постигане на целта 2. Въздействие върху българските правителства и общественото мнение в България и Европа чрез: а) печатно слово; б) агитация в другите балкански държавици за общо действие в полза на автономията; в) агитации и митинги; г) поддържане избора за депутати в Народното събрание на ония лица, които се задължават да действуват за постигане целта на македонските дружества; д) изпращане делегати и меморандум до европейските дворове и най-сетне е) изобщо прилагане на мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата.

Това е най-ранният документ, в който се говори за автономия на Македония и Одринско.

Освен легалната дейност – въздействие чрез печатно слово, агитации и митинги, организацията от самото начало допуска и въоръжената борба като средство за постигане на тази цел – формулировката на този член остава непроменена в следващите статути, а последвалите събития показват, че на практика революционната тенденция напълно надделява над еволюционната.

Проектът за реформи на Върховния комитет е възприет и от ВМОРО като основа на нейните политически искания, но е пренебрегнат, както от Великите сили, така и от българското правителство. През май 1896 година султанът издава ираде, с което в европейските вилаети се въвеждат козметични реформи и това кара Върховния комитет да организира вълна от протестни митинги в България.

ВМОК организира не само Четническата акция в 1895 година и Горноджумайското въстание в 1902 година, а негови чети участват в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година.

На това недоносче се дължи главно идеята да се почне една систематична деятелност за Македония и Одринско с чисто политически цели – непосредственото освобождение на Македония и Одринско.“

Пресен е бил споменът за подвига на апостолите от 1876 г., на знайните и незнайни мъже, жени и деца, положили живота си за българското възкресение.

Руси Славов проявява изключителен интерес към Македоно-Одринския въпрос и следи развитието на събитията.

През 1901 година, 17 -годишен, се присъединява към ВМОРО.  Участва в Илинденско-Преображенското въстание, като става част от четата на Главния войвода на преображенци Михаил Герджиков. Участва при  нападението на град Василико и с. Паспалово на 6 и 7 август (ст. ст.), след което се връща в Нова Загора.

 През 1904 година води собствена чета в Тракия.

В периода преди обявяването на Балканската война Руси Славов извършва активни агитационни дейности, възстановява местни комитети и събира информация за движението на османските войски по границата. По този начин той попада под зоркия поглед на османската власт и за залавянето му се обявява награда.

През Балканската война е доброволец в Македоно-одринското опълчение, зачислен в четата на Апостол Дограмаджиев. С четата си, освобождава град Софлу, а също участва и в атаката на форта Айваз баба при щурма на град Одрин.

През лятото на 1913 година избухва война между членовете на Балканския съюз за разпределяне на земите, отнети от османците по време на Първата балканска война. Статуквото, оформено в хода на Първата балканска война, е възприето отрицателно в България. Бойните действия избухват в Македония след безуспешен опит на 2-ра и 4-та българска армия в нощта на 16 срещу 17 юни да изтласкат сръбските и гръцките войски от оспорваните територии. Възползвайки се от това, Османското правителство изчаква развоя на бойните действия между съюзниците до 29 юни. Тогава турската флота започва операции в Черно море като стоварва десант при Инеада и се явява пред Василико и Ахтопол. Ден по-късно (30 юни) от Чаталджа и Булаир настъпват и сухопътните сили под предлог да заемат териториите до границата, определена от Лондонския мирен договор. Галиполската армия прави това до 2 юли, а Чаталджанската се забавя с два дни.

Без да обявяват формално война, на 6 юли османците прекосяват граничната линия Мидия – Енос и още на същия ден превземат без съпротива Люлебургас, Виза и Бунархисар. Чаталджанската армия настъпва в три колони – дясната (генерал Ахмед Абук паша) през Виза за Лозенград, централната (Хасан Изет паша) и южната (Хуршид паша) през Люлебургас за Одрин. Към Одрин настъпва (през Хайробол и Узункюпрю) и една колона от Галиполската армия. България, която разполага с твърде малко редовни войски в района, се обръща към Великите сили с молба да гарантират спазването на Лондонския договор, но без успех. Разположеният в Одринско Южен отряд получава заповед да се оттегли. На 7 юли османците завземат Димотика, ден след това и Лозенград, а на 10 юли авангардът им влиза в Одрин. Българският гарнизон се оттегля с ариергардни боеве при Мустафа паша и Любимец.

Въпреки че с това предварително обявените цели на похода са изпълнени, на 11 юли турските войски преминават българската граница от 1912 г., опожаряват редица села и прогонват местното население на север. Българското командване започва да прехвърля войски в Тракия и на 20 юли, с нарастване на съпротивата, турското напредване е преустановено. В началото на август под натиск от Русия, Германия и Великобритания, цариградското правителство изтегля войските си зад старите български граници. С Цариградския договор от 16 (29) септември 1913 България си запазва Беломорска Тракия, но оставя Одрин, Лозенград, Бунархисар и Люлебургас в Османската империя

При навлизането в новоосвободените при Първата балканска война територии , Османската империя заема обратно Одрин и спира на старите си граници. Османската империя си връща Източна Тракия. Населението в завладените земи е подложено на етническо прочистване, стотици хиляди хора, най – вече българи, са принудени да напуснат домовете си в Македония и Тракия. Българите от Източна Тракия повече не се завръщат по родните си места. На тяхно място идват десетки хиляди турци, напуснали новите български владения в Беломорието по клауза на Цариградския договор и Одринското съглашение от ноември 1913 г.

Съществени промени претърпява и етническата карта на преразпределените територии. Стотици хиляди местни жители, оказали се част от етнически и религиозни малцинства в новите политически граници, са подложени на физически и икономически натиск от мнозинството и търсят убежище в своите национални държави.  

След войната от 1913 г. България приема общо четвърт милион изселници. Един милион българи остават под чужда власт.

Българската историография определя тези последици като „Първа национална катастрофа“

На 27 юли 1913 г. Руси Славов получава разрешение да прескочи границата и да се притече на помощ на тракийското население.

Секретарят на четата Тодор Димов пише:  „Повече от 25 000 души българи бяха потърсили в Дедеагач спасение от башибозука. Казармата, където бяха настанени те, бе оградена и никому не се разрешаваше да излиза вън от нея. След няколко дни изкараха насъбраните българи от казармата и ги поведоха към гр. Фере, охранявани от силен конен и пеши конвой…“.

Тогава, благодарение на съобразителността и смелостта на двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров, хиляди тракийци са спасени и отведени в България през селата Попово и Чеир към с. Ятаджик (Маджарово), където ги посрещат башибозуци и войска и настава кръвопролитен бой. При унищожаването на картечен разчет, Руси Славов получава тежко нараняване. В битката загиват над 2000 души, а останалите са спасени благодарение на храбростта на четите на Димитър Маджаров и Руси Славов.

Войводата Руси Славов умира  на 2 декември, 1937 година, в Пловдив.
В некролога за неговата смърт, издаден от бойните му другари, е написано:
„Руси спаси честта и достойнството на многохилядните тракийци и с рядката си самоотверженост на смел борец и водач записа в страниците на историята една светла дата…“.

---

Паметта на войводата бе почетена от Дружеството на 11 (24 по стар стил) май,  на гроба му на Централните гробища и пред поставената  плоча в памет на Войводата, на ул. „Руси Славов“ в град  Пловдив.

---

Поклон пред подвига на смелите и признателност към храбрия им дух. Те показаха, че българската свобода зависи от нас, българите, че пламъкът на въстанията, борбите и войните за национално освобождение и обединение ще продължи да озарява духа на България, докато пазим чист спомена за него и го завещаем неопетнен на идните поколения,

Нека съхраняваме това бъдеще, нека помним и имаме за пример техния подвиг.