Българе глава дигнале

Хороводната песен „Българе глава дигнале“ е особено попупярна през Илинденско – Преображенското въстание от 1903 година. Изпълнява се от въстаниците в Одринско и огласяла всички освободени от въстанието селища през 1903 г. като химн на Преображенци.

Записана е от известния  лекар-кардиолог, професор генерал-майор Димитър Шишманов.

Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е светла страница в героичната летопис на освободителните борби, които българското население в Македония и Тракия води в продължение на дълги години срещу Османската феодална държава. И до днес, то е повод за равносметка и напомняне за героизма и патриотизма на борците за освобождение. Тази героична страница от българската история продължава да привлича вниманието на писатели и изследователи и да възпитават патриотизма в младото поколение.

На 2 август 1903 г. започва Илинденско – Преображенското въстание за освобождение на българското население, останало след Освобождението на България (1878) в пределите на Османската империя в Македония и Одринска Тракия, съгласно Берлинския конгрес (13 юли 1878). Според неговите решения Македония и Одринско, населени преимуществено с българи, остават в европейските владения на Османската империя

Българите започват своята борба срещу несправедливия Берлинския договор и установеният политически ред от Великите сили, още през есента на 1878 г. с Кресненско-Разложкото въстание. При това положение пред ръководителите на освободителната борба има само една възможност – да мобилизират всички вътрешни сили на българското население в Тракия и Македония и чрез едно повсеместно въстание да привлекат вниманието на европейските държави, да активизират дипломацията на Великите сили и да принудят Османската империя да предостави политическа автономия на двете области.

Първоначално борбата за освобождение и национално обединение, е неорганизирана, стихийна, без единен център и ръководство. С възникването на революционни групи, кръжоци и дружества постепенно назряват и условията за преодоляване на стихийността в освободителните борби в Македония и Одринска Тракия. На 23 октомври 1893 г. Дамян /Даме/ Груев и петима негови другари се събират в Солун, като създават комитет, който има за цел да противодейства на сръбската и гръцката пропаганда в Македония и Одринско и да се бори за свободата на българите. Създателите и ръководителите на Вътрешната македоно-одринска организация (ВМОРО) отчитат опита, добит през Възраждането с въстанията на българския народ, като възприемат организационните принципи на Вътрешната революционна организация (ВРО), създадена и ръководена от Васил Левски.

Борбата придобива организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 г. в Солун и тракийската организация през 1896 г. в гр. Варна. С усилията на двете направления в националноосвободителното движение за Македония и Тракия е създадена мрежа от революционни комитети, обединени под общо знаме и в единна организация – ВМОРО.

Тази стратегия започва да се избистря от края на 1902 г., когато у ръководителите на ВМОРО окончателно назрява мисълта, че въстанието е неизбежно и моментът за неговото обявяване приближава. До голяма степен това се дължи на Горноджумайското въстание, организирано през есента на същата година от ВМОК и тайните офицерски братства. Неуспехът на Горноджумайското въстание води до разгром на голям брой революционни комитети и застрашава организацията от нови провали. Турското правителство съсредоточава военни и полицейски сили, стига се до стълкновения в редица краища на Македония и Тракия, които предизвикват преждевременното, недостатъчно подготвено, избухване на въстанието.

Организираното и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО)  въстание е една от най-героичните прояви на българското население в Тракия в борбата му срещу османските поробители, То носи името на двата църковни празника, на които избухват двата основни териториални бунта.

В началото на май 1903 г в с. Смилево Даме Груев свиква конгрес на Битолския революционен окръг с цел съставяне на конкретен план за действия. След продължителни разисквания е прието въстанието да избухне на 2 август 1903 г. (Илинден), началото на бойните действия в Одринско се определя на конгреса на Петрова нива за 19 август (Преображение), а Серският окръг трябва да се вдигне на 27 септември (Кръстьовден).

В Битолски и Солунски вилает на Османската Империя избухва на 20 юни стар стил /2 август/ – Илинден , а в Одрински вилает – на 6 август /19 август /- другия голям църковен празник Преображение Господне. Частта от общото въстание избухнала на празника Преображение Господне е придобила наименованието Преображенско.

От 2 до 4 януари 1903 г. част от членовете на ЦК на ВМОРО (тогава носеща името ТМОРО – Тайна македоно-одринска революционна организация) в отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на ръководители като Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, свикват конгрес в Солун, председателстван от Иван Гарванов, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско през пролетта на същата година. Мястото е изпълнено с особена символика, зашото това е Солунската българска гимназия, „откърмила“ много от българските революционери в Македония. 

На конгреса по различни причини не присъстват Гоце Делчев, Дамян Груев, Пере Тошев и други от всепризнатите водачи на Организацията, които изразяват несъгласие с взетото решение.

По думите на Гоце Делчев „ …лошо бихме се отплатили на България за многобройните жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня!“, визирайки надеждата, че България би изпратила подкрепа на въстаниците.

Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото познава обстановката и смята, че без българска подкрепа може да се стигне до поражение.

След идването си в Македония, се среща със завърналия се от заточение Даме Груев и двамата решават, че след като решението е взето и разпратено по окръзите, връщане назад не може да има и макар и да не са съгласни с решението, Гоце Делчев и неговите сподвижници се подчиняват, но полагат усилия за превръщането на въстанието от повсеместно в стратегическо. Т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия се предполага, че не могат да бъдат особено ефективни.

В ръководните среди на организацията няма единно мнение за методите на революционната борба. Дори Гоце Делчев дълго време настоява борбата да се води чрез партизанска война, реализирана чрез постоянни терористични актове, които да не засягат населените места, а да се съсредоточат върху турски военни и пътни обекти. Групата около Гьорче Петров настоява за провеждането на т. нар. перманентна революция, за да не се допусне пълно изтощаване на силите на организацията. Те предлагат действията да се разпрострат във времето и пространството, за да се постигне по-голям териториален и времеви обхват. Членът на ЦК Христо Татарчев  се изказва за провеждането на масово и внезапно въстание, като се използват всички сили на организацията и на населението, за да може или да се постигне евентуален успех, или, ако акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена да проведе реформи в Турция.

Непосредствено след това представители на конгреса пристигат в София, където обсъждат Солунското решение и тактиката на бъдещото въстание с отсъствалите лидери. От последвалите събития може да се приеме тезата, че те дават съгласието си за вдигане на въстание само в най-подготвените райони, докато на други места се заложи на засилена четническа дейност без увличане на населението. Всеки окръг трябва сам да определи датата на надигането и неговия характер.

Конкретните причини, довели до избухването на въстанието, се състоят в цялостната обстановка към онзи период. Горноджумайското въстание от 1902 г. засилва вече съществуващото напрежение между населението и турските власти. Последните отговарят с нова вълна от репресии, което тласка все повече хора към революционни действия. Освен това сблъсъците из планинските части на Македония между четите на Организацията и турската полиция са сякаш ежедневие. Обикновено се посочва, че над 86 сражения се провеждат само през първата половина на 1903 г.

В подготовката на въстанието се включват както членовете на ВМОРО и местни жители, така и български офицери от Княжеството, дейци на Македоно-одринската организация и нейният ръководен орган Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК), забранена от правителството на Стоян Данев в началото на 1903 г. след натиск от Великите сили. Въпреки несъмнено по-добрата подготовка в сравнение с други български въстания, не може да се скрие, че някои области не са готови за въоръжено надигане от такъв мащаб най-малкото поради липсата на достатъчно оръжие. Както споделя Дамян Груев: „считах за безумно да се премълчава, че някои райони никак не са подготвени и че няма да вземат участие“.

Сред събитията, превърнали се в своеобразни ускорители на въстанието са Солунските атентати от края на април 1903 г., когато  на 28 (15 април – датите в скоби са по стар стил – б.а.) в Солун е взривен френският кораб „Гуадалкивир“. На следващия ден такава съдба сполетява и тръбопроводът за светлинен газ, прекъснато е осветлението на града , а вечерта е белязана от нанасянето на най-големия удар, този срещу „Банк Отоман“. Сражения между турската полиция и извършителите в лицето на групата на „Гемиджиите“, сред които Йордан Попйорданов-Орце, Павел Шатев, Константин Кирков и др. се водят до зори. Повечето атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Резултатът е засилени репресии срещу българското население във Велес (откъдето са повечето от атентаторите), а в отговор четите на ВМОРО увеличават своят активност в района.

Не изминава и месец и Вътрешната организация понася нов удар.  На 4 май (21 април), на път за конгреса на Серския революционен окръг, край с. Баница е убит Гоце Делчев, заедно с още няколко четници и войводата Димитър Гущанов. Събитията са подробно описани от поета Пейо Яворов, който е част от четата на Делчев, но успява да се спаси от организираната засада.

Европейските държави още от януари 1903 г. се опитват да проведат известни реформи, но вековните им противоречия не допускат особен резултат.

Въпреки неблагоприятната обстановка водачите на ВМОРО решават да се заемат с последните приготовления около въстанието, като проведат конгреси из Македония и Одринско.

В Македония такъв конгрес се състои в Смилево от 30 април до 07 май (17-24 април). Това е конгресът на Битолския революционен окръг. Председател е завърналият се от затвора в Подрумкале Дамян Груев. Мъдростта и решимостта на най-близкия съратник на Делчев вдъхват нов кураж на комитите. Избран е главен щаб с членове Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев, а на 14 (1-ви) юли при с. Буф, Леринско се взема решение въстанието да избухне на празника Илинден.

На проведения в Смилево окръжен конгрес е изработен планът за въстаническите действия. На избраният ръководен щаб е делегирано и правото той да определи датата на въстанието. Въпреки убийството на Гоце Делчев на 4 май край с. Баница  подготовката за въстанието не спира.

През май 1903 година Христо Матов изготвя „Общ план на въстанието“, в който се излагат средствата на революционната борба и целите за извоюване. Реорганизират се въстаническите окръзи, приема се тактика за действие на чети, атентатори и на мирното население, изясняват се отношенията с малцинствата в Македония, с чужденците и с османските власти, както и други въпроси. На 20 юни 1903 година ЦК на ВМОРО в София изпраща писмо на военния министър ген. Михаил Савов, с което информира него, правителството и княз Фердинанд за приблизителната дата на начало на въстанието и общото състояние на организацията вътре в Македония. В писмото се засяга и въпросът за намеса на българската армия на страната на въстаниците, като се констатира, че това е положително прието от революционерите. Ген. Михаил Савов писмено отговаря, че въстанието трябва да бъде отложено за октомври 1903 година или дори за май 1904 година, докогато българската войска да бъде превъоръжена и способна за подобни военни действия, в противен случай не би имала възможност за намеса.

Въпреки че революционерите неколкократно са предупредени от представители на Княжество България, че то не може и няма да се намеси в едно такова въстание, те не се отказват от поетия курс. Анастас Лозанчев свидетелства за това:

„

… неколко дни преди да поема гората бех извикан от тогавашния Бълг.[арски] Търговски агент в Битоля Андрей Тошев, който ми прочете едно писмо от Външното М.[инистерство] во София, с което ни предупреждаваше, че по политически и военни съображения да не се надеваме на никаква помощ от България. Отговорих: – Това не е влизало в нашите сметки. Ний ще действуваме. Решението е взето. Добре беше само да бъде предотвратено Цончевото въстание през 1902 г.[ина]. Това казвам на нашите неприятели, които казват, че въстанието било дирижирано от София. Това не е верно.

“

На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО решава въстанието да започне в окръга на 20 юли (2 август) Илинден.

След конгреса в Смилево следва нов конгрес, свикан от Одринският революционен окръг в местността Петрова нива в Странджа на 11 юли (28 юни), където е обсъден планът за въстаническите действия в Тракия. Определят се районите, в които ще се водят масови въстанически действия и се избира Главно боево ядро в този район в състав Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов . Изпълнението на плана трябва да започне след обявяването на въстанието в Македония, а за дата е избран празникът Преображение Господне.

Заради смъртта на Гоце Делчев конгресът на Серския революционен окръг е отложен и се свиква едва на 2 август (20 август), когато въстанието в Битолско и Одринско върви към своя край. Решено е да се извършват главно четнически действия и подривни акции. В ръководното боево тяло влизат Димитър Стефанов, Александър Радославов и Симеон Витанов.

В Скопския, Солунския и Струмишкия окръг не са свикани конгреси. Решено е действията на местните комитети да са съобразени с общото развитие на въстанието.

Въстанието избухва по план на 2 август / 20 юли /(Илинден) 1903 г., откъдето идва и името му. Най-напред се вдига населението на Битолския революционен окръг, но за няколко дни обхваща едновременно всички райони и населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Освободени са планински райони .Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и превърналата се в светъл идеал за поколения, Крушевска република, прокламирана от „Горското началство“, начело с учителя Никола Карев. В освободеното Крушево  е обявено временно управление, известно под името Крушевска република, която просъществува 10 дни. В града е образувано временно правителство, в което влизат представители на трите общности – българи, власи и гъркомани. Сформираното временно правителство действа на принципа на равното представителство между българи, власи и гъркомани. Никой не посяга срещу мирното турско население. “Доблестно въстание срещу цяла империя” – възхищава се един австро-унгарски дипломат.

Въстанически действия започват в близост до Валовища, където действа прочутият войвода Йордан Силянов-Пиперката и в Долна Преспа, начело със Слави Арсов. Въстанието се разраства особено в Костурско, където водачи са Васил Чекаларов, Митре Влаха и Лазар Поптрайков.

В Леринско излизат чети, водени от Георги Попхристов, в Охридско от Лука Групчев, Прилепско от Гьорче Петров, въстава и част от селата в Кичевско, където оперират Пере Тошев и Лука Джеров.

В разгара на сраженията в Битолско, на 19 август (6 август) оръжието грабва и Одринският окръг.

Въстаниците успяват да освободят много от малкотърновските села в района на Странджа планина и крайморските градове Василико /Царево/ и Ахтопол,като изтласкват турските части към Малко Търново и Лозенград.. На овладяната територия връхна точка то достига с обявяването на Странджанската република, която просъществува 26 дни.

В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизират своите действия и успяват да приковат за известно време значителни неприятелски сили. В освободените селища е установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република.

Публикуван е в стихосбирката „Странджанска гусла“ (1905), издадена отново през 1909 година като „Странджански жалби“. Стихосбирката е сборник от хайдушки и революционни песни, записани на местно наречие от Лозенградско, Малкотърновско и Бунархисарско. Във второто издание е поместен пълният текст на „Ясен месец“, посветен на Пано Ангелов и Никола Равашола.

Авторът на мелодията Димитър Попниколов, е взел като основа на мелодията на песента “Ясен месец веч изгрява”, разпространена мелодия по целите Балкани, Близкия Изток и чак до Египет. Съществуват много версии за произхода й. Една от тях предполага, че мелодията е на популярен османски военен марш, датиращ от Кримските войни около 1850 година. В друга версия се допуска, че това е шотландски военен марш,  пригоден за османската армия. През 1888 г. е записана и на о-в Самотраки с гръцки текст. Мелодията е била много популярна и се е изпълнявала във всички кафенета в Смирна. А  композиторът Дикхаран Чукарджиян я включва в оперетата “Леблебиджи Хор-Хор Ага”. Това се случва през 1880 г

Преди години, директорката на музея в Малко Търново Мария Михалева  насочва предположенията към стара арменска мелодия. Тази версия е разисквана като най вероятна на научна конференция на Тракийски научен институт с Председател Стайко Трифонов в началото на 90 -те години на 20 век.

Но “Ясен месец” е само българска песен. 

През 1903 г нашите предци я възприемат като химн на Странджа, бунтовният марш на странджанци в Преображенското въстание. За първи път е прозвучала по Радио София през 1953 г.  от странджанския народен певец Сава Попсавов.

В Серския революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика то избухва преди тази дата. На 27 септември (14 септември) в Серско започват да действат четите на Атанас Тешовски и Стоян Филипов. Тук пристигат и множество върховистки части, водени от български офицери. Междувременно дружините на Михаил Чаков и Никола Пазарджиклията нападат Кремен и Обидим. В Демирхисарско акции осъществяват Любомир Стоенчов и Илия Кърчовалията, а в Мелник излизат четите на Яне Сандански и кап. Юрдан Стоянов.

Най-ожесточени сражения се разразяват в Мелнишко.

Сблъсъци между въстаниците и турските войски последват и в Серско, Драмско и Горноджумайско. Най-мащабни са акциите в Разложко.

В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове.

Османското правителство предприема сериозни мерки срещу въстаниците, въпреки първоначалната изненада от  развоя на събитията и хвърля огромни сили за потушаването му. Срещу въстаналото население в Македония и Тракия османското правителство изпраща 300 хиляди добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия.

В близо 240 сражения, около 25 хил. въстаници се сражават с 350-хилядна редовна турска войска и башибозук. Армия от около 80 000 души начело с Назър паша навлиза в Македония и предприема офанзива срещу Битолския окръг. Седалището на Главния щаб, Смилево, е нападнато от 10 000 корпус, който смазва въстанието в целия район.

Крушевската република е ликвидирана след упорити боеве срещу 18 000 османска военна част. Най-продължителното сражение се води на „Мечкин камен“, където легендарният Питу Гули заедно с още 300 души удържа позицията почти цял ден.

До края на месец септември въстанието в Долна Преспа и Демирхисарско също е потушено, въпреки упоритата съпротива на Борис Сарафов край с. Боища, където се бият около 1000 въстаници. Различно се развиват нещата в Костурско. Там силите на Васил Чекаларов застрашават самия Костур независимо от присъствието на редовна армия. Положението тук е овладяно едва към края на октомври, а разбиването и на тези въстанически сили предопределя потушаването на революционните огнища в Леринско, Охридско и Кичевско.

В Одринско настъпва 40 000 армия. Османските войскови части осъществяват планомерно настъпление срещу въстаниците. Извършен е морски десант в гърба на четите. Така българите са нападнати от две страни и след множество неравни боеве четите са разбити и турците се нахвърлят върху населението.

Постоянните действия на чети в Серския окръг приковават над 15 хиляди османски войници. Водят се кръвопролитни сражения. В самия Разлог четниците и местните въстаници се сражават с нечувана храброст и дават много жертви. В отговор, башибозукът извършва истинска сеч срещу мирното населението. След ожесточена борба е запалена Белица.

Равносметката от въстанието е близо тримесечна борба, смазана с нечувана жестокост и насилия. Както споделя Дамян Груев: „Първият ден (след разгрома на Смилево – б.а.) някои жени и деца, застигнати, са били избити, па и изнасилвани. Влизат си в селото, което беше изгоряло.“ В кланетата се включват сръбски и гръцки чети.

Външната реакция не закъснява. В Княжество България се създава Благодетелна комисия начело с проф. Димитър Агура от Софийския университет, която се заема с положението на бежанците,  а неговите колеги проф. Любомир Милетич и проф. Иван Георгов предприемат обиколка из Европа, по време на която настояват за реформи във въстаналите вилаети. Дарение за бежанците прави и майката на княз Фердинанд, княгиня Клементина. Народното събрание гласува кредит от 500 милиона лева за подпомагане на бежанците.

В крайна сметка Илинденско-Преображенското въстание не успява да постигне своите цели. Приетите реформи (т. нар. Мюрцщегски реформи) реално не са приложени, Организацията е застрашена от ново разцепление, а сръбската и гръцката пропаганда си отварят път за по-стабилни позиции в поробените вилаети.

Въпреки това въстаниците показват, че българите в Македония и Тракия напълно са узрели за борба срещу Османската империя и действията им не са хаотични или необмислени. Тактиката на последователно избухване на въстанието в различните райони успява да затрудни османската армия, чиито части от Мала Азия нямат боен опит в планинските райони на Македония и Одринско. Същевременно помощта, оказана от български офицери е безценна. С военния си опит те допринасят за много от въстаническите успехи и оцеляването на голяма част от четниците.

Избухването на въстанието се оказва неизбежно. Това се дължи не само на репресиите от страна на турските власти, но и на тежкото икономическо положение на българите в Македония и Тракия.

Последвалото възстановяване на ВМОРО и подновяването на борбата обаче е доказателство за непримиримостта на населението в Македония и Одринско със съществуващия национален и социален гнет, за непреклонната му воля да живее свободно, за стремежа му да отхвърли окончателно османското господство , за решимостта на населението от Охрид до Одрин да се бори за своята свобода или като гласи едно изречение от въстаническото възвание на Главния щаб на Битолския окръг: „Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот!“

Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е продължение на българската национално демократична революция от времето на Възраждането. Въпреки неуспеха си, то има огромна роля и значение, защото чрез него поробеното население в Македония и Тракия показва на европейска общественост своето желание за свобода и волята си за борба до извоюването на националната си независимост.

Илинденско-Преображенското въстание е светла страница в историята на освободителните борби на българското население в Тракия и ярък израз на неговите непрестанни усилия, заедно със своите събратя в Македония, за отхвърляне на османското потисничество и за завоюване на свобода и независимост.

И ако в днешния ден за новите поколения това е отдалечено време, погледнато с много романтичен или скептичен поглед, нека се върнат към него със стиховете и дневниците на Пейо Яворов. А тетралогията на Димитър Талев винаги ще бъде не само звън на Преспанските камбани или Гласовете, които звучат, а и най-възвишеният паметник за Илинден, каквото може да бъде само писменото слово.

На възпоменателните дати на Илинденско – Преображенското въстание 2.08 и 19.08. – дните на избухване на въстанието, отдаваме почит на паметта на хилядите българи,  станали жертви на Османското подтисничество. Припомняме си, че свободата, на която се радваме днес, е съпроводена с отговорност и изисква действия за опазване завещаните от предците ни принципи. Тъй като преките оцелели и свидетелите на тези ужаси са все по-малко, сега повече от всякога сме длъжни да пазим спомена за тях и да препредаваме техните истории на поколенията. Ето защо предаването на поколенията за насилието над тракийските и македонски българи , за тяхната борба за освобождение и обединение, за възстановяване на държавността на България, продължава да бъде крайъгълен камък в изграждането на устойчивост и полагането на трайни усилия за борба с нагласите към дискриминация.

Ужасяващите история на насилието и зверското унищожение на хиляди тракийски българи убити в окупираната от Османската империя България, изисква от поколенията да градим и прилагаме всеобхватна система за защита срещу насилие и омраза, която да способства за зачитането на човешкото достойнство и основните права на всички хора днес.

„Не забравяйте, но не отмъщавайте!“ е заветът на тракийци.

---

Поклон пред светлата памет на героите от въстанието от 1903 година, много от които отдадоха живота си в борбата за национално освобождение и обединение!