Пловдивското тракийско дружество „Войвода Руси Славов“ отбеляза 142–рата годишнина от рождението на своя патрон
НА 12 МАЙ 1884 ГОДИНА Е РОДЕН ТРАКИЙСКИЯТ ВОЙВОДА РУСИ СЛАВОВ, КОЙТО СПАСЯВА С ЧЕТАТА СИ СЛЕД МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА – 1913 ГОДИНА, ДЕСЕТКИ ХИЛЯДИ ТРАКИЙСКИ БЪЛГАРИ
Както всяка година, и в този ден , денят на Св.Св. Кирил и Методий, съгласно старият отменен в 1914 г календар, членовете на Тракийско дружество „Войвода Руси Славов“ се бяха събрали за да отбележат рожденият ден на Войводата Руси Славов, спасил хиляди човешки животи в смутната есен на 1913 година . Почитаха паметта на Войводата, но и паметта на падналите в полетата на Тракия офицери, сержанти, войници, и хилядите невинни цивилни жертви в Балканската и Първата световна война за свободата и обединението.
„Докато ги помним и споменаваме, ще са живи в паметта ни“ , мълвяха и палеха своите свещички на гроба на Войводата. В паметта им пулсираше споменът за зверското изтребление на прародителите им, на невръстни деца, жени, старци. „Разорението на тракийските българи“, така меко назовано от професор Любомир Милетич, описал в тази своя книга зверствата над тракийското население. Универсален синоним на абсолютната жестокост, на хаоса и фанатизма, над едни мирни хора, извършен от башибозука.
Защото са живи, защото са християни и защото се смятат за българи. Това не е историческа грешка, или случайна лудост на Султана на Османската империя, а симптом на една Империя, която се задъхва, която отброява последните си дни. Когато съкровищницата е празна и взаимовръзките в държавата се задъхват и разпадат, тя намира изход, като превръща терора в държавна политика. Извършван предимно от башибозука. Така наричат в Тракия уличните хулигани. Хора без потекло, без корени, без морал, Но в смутните времена в края на 19 и началото на 20 век, вече башибозук се назовава всеки въоръжен мюсюлманин, който се бие за държавата, но не носи нейната униформа. За тях няма абсолютно никакви правила. Те оперират изцяло извън военната дисциплина и снабдяване. Това е предсмъртната агония на една парализирана централна власт. Османската държава практически узаконява нередовното насилие, защото башибозукът винаги тръгва на поход с официалната благословия на държавата. Но неговата хаотична жестокост не е грешка в системата, тя е умишлено създадена. Религията става удобен плащ, който да скрие насилието и разпали фанатизма. Самият ужас от безконтролното насилие и грабежи е методът на контрол над православните народи. Башибозукът е бруталният инструмент , когато местните надигнат глава…
Потресен от опустошените български села и извършените безчинства от турците, войводата Руси Славов, начело на чета от 20 души. написва писмо до чуждестранните консули в Дедеагач, с молба да определят едно място, където би могло да се събере нещастното българско население под тяхна закрила и описва станалите кланета и грабежи . Неполучавайки отговор, решава да се притече на помощ на нападнатите села. Когато става вече невъзможно да се запази животът и имота на българите по селата от нападенията на разярения башибозук, подканя хората да се отправят към Дедеагач, под закрила на консулите на Великите сили.
Така на 16 септември 1913 г. в Дедеагач се събират 11730 тракийски българи с десетки хиляди глави добитък. Тук нещастните хора разбират с потрес, че градът ще бъде предаден от гръцките войски на турците. На 19 септември напускат Дедеагач, който в същия ден е зает от турски войски. Малко преди това българска депутация се явява пред европейските консули, за да им съобщи, че турците вече наближават града и имат намерение да влязат в него. Консулите отговорят, че не могат да ги спрат и съветват депутацията да се обърне за помощ към гръцкия владика. Той обаче цинично отговоря: „Както колят нашите гърци, така ще колят и вас!”
Така започва тракийската Голгота.
На 23 септември башибозукът подкарва с бой и ругатни българите към Фере. Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров вземат единствено вярното решение – да се притекат на помощ с четите си на нещастните хора. Събират ги в бежански керван, отправен към границата с България,
Руси Славов със своите четници крачи в челото на бежанския керван. Димитър Маджаров с момчетата си осигурява охраната му в задната част. Денем почиват, а нощем поемат отново на изнурителен поход. Застудява и завалява дъжд, примесен със сняг. От изтощение, глад и болести измират по пътя невръстни деца, жени и старци, много от които не се погребани. Майки изоставят пеленачетата си.
При преминаването на река Арда при Ятаджик /дн. Маджарово/са нападнати от многоброен башибозук. Завързва се тежък бой между тилната охрана на колоната и турците. Настъпва ужасна паника всред населението, което са разбягва със сърцераздирателни писъци и плач из гората. Двете чети успяват да отворят път на населението към Арда.. Реката потича кърваво червена от пролятата кръв…
Така на 4 октомври 1913 г. приключва кървавия път на нещастните тракийски българи от Западна Тракия, които изминават близо 150 км. , за да се спасят от зверствата на турците .
Руси Славов умира на 2 декември, 1937 година, в Пловдив. В некролога за неговата смърт, издаден от бойните му другари, е написано: „Руси спаси честта и достойнството на многохилядните тракийци и с рядката си самоотверженост на смел борец и водач записа в страниците на историята една светла дата…“.
Поклон пред подвига на смелите !
Признателност към храбрия им дух !
