Елена Алекова – по пътя на тракийските бежанци…

И ВЪРВИМ ПО КЪРВАВИТЕ ПЪТИЩА НА ТРАКИЙСКИТЕ БЕЖАНЦИ, И СЕ ВЪЗНАСЯМЕ С ТЯХНОТО КЪРВАВО ВЪЗНЕСЕНИЕ ДО ВИСИНИТЕ

Елена Алекова – автор

През 2023-а се навършват 110 години от разорението на тракийските българи (1913). Във връзка с тази трагична годишнина се състоя тридневен „Възпоменателен поход в памет на тракийските бежанци 2023“, организиран от частна фондация „Д-р Димитър Щерев“ на проф. д-р Атанас Щерев, с председател Стана Христова.

Към организацията се присъедини и за пореден път  участва  „Тракийско дружество „Войвода Руси Славов“ Пловдив, с председател ген. Нонка Матова.

Походите по стъпките на тракийските бежанци са се превърнали в устойчива традиция. Провеждат се от 2006-а – вече над петнайсет години (без пандемичната 2020-а, изпълнена с извънредни положения и всякакви от този род забрани!). В тях участват потомци на бежанци от Одринска и Беломорска Тракия от цялата страна.

Професорът, чийто дядо (по майчина линия) е Димитър Карев, бежанец от село Балъкьой /дн.Мелия/, още в самото начало се е зарекъл – докато е жив, да подкрепя родолюбивата инициатива в памет на предците си. Така е до ден-днешен и ще продължи нататък!

Възпоменателният поход тази година се проведе от 29 септември до 1 октомври. Около стотина тракийци от София, Пловдив, Хасково, Стара Загора, Кърджали, Раднево, Сопот и Куклен бяха напълнили до краен предел два огромни автобуса. Сред тях, освен спомоществувателя проф. Атанас Щерев – изявени деятели на тракийското движение у нас и сърдечни приятели през годините: Димитър Шалапатов, ген. Нонка Матова, Яни Янев, Иван Минчев, Иванка Мечева… И още – Анна Щерева, съпруга на професора, и дъщеря им Яна Щерева, Йорданка Иванова, Здравка Величкова, Маргарита Здравкова, Александра Арабаджиева, Стана Христова, Недялко Георгиев – Дечо, и съпругата му Петранка. Родствениците и близките приятели на проф. Атанас Щерев тази година бяха моето откритие за похода. Мила Маринова, журналистка от Радио Стара Загора, беше приятната за мен изненада – до края на похода доизградихме вярно приятелство. А към кърджалийските силногласи и сладкогласи певци Тончо Стоилов, Георги Милев и Дончо Ставрев пълноправно се присъедини като певец и хасковският писател Ясен Калайджиев, който бе дошъл със съпругата си Петя.

Впрочем, няколко пъти съм била на походите, организирани от фондация „Димитър Щерев“, неведнъж съм писала пътни бележки и съм предавала състоянията на пълна покруса от сполетялата жителите на Одринска и Беломорска Тракия трагедия, докато сме крачели по кървавите им пътища, същевременно не съм пропускала и миговете на свята радост в осъзнаването на простичката истина, че колкото и силно, колкото и непреодолимо да е злото, то не може да прекъсне живота, че животът продължава през гибел и мрак, през кърви и страдания – въпреки всичко! Фактът, че всяка година има хора, които вървят по стъпките на предците си, е неопровержимото за това доказателство. И сега вкусихме и от покрусата, и от радостта. Но имаше и светлина! Тя идеше от Анна Щерева. Край нея се чувствах някак „в свои води“. Като дете, което може и да полудува. И всичко някак си бе различно, поне за мен.

29 септември 2023

От София тръгнахме в 05,10 часа сутринта с два автомобила. Непредвидени обстоятелства ни забавиха по магистралата, та не смогнахме да стигнем навреме до Стара Загора, където аз трябваше да се прехвърля в автобуса на старозагорци. И слава богу, защото – оказа се – в града на липите бе започнала стачката на зърнопроизводителите и щяхме да се окажем в капан. Блокадата на изхода на Стара Загора в посока магистрала „Тракия“ обаче забави автобуса, та се наложи хасковци и кърджалийци да го чакат в Хасково почти шест часа. Това обърка плановете и маршрутите ни. Но макар всичко да се променяше в движение, координацията се запази до последно – нали затова са мобифоните и айфоните! На границата дочакахме автобуса от Пловдив и продължихме заедно.

Криво да седим, право да съдим, но без Димитър Шалапатов, неизменният екскурзовод на тези паметни походи, ми е трудно да се ориентирам в пространството. А той в Хасково  също чакаше старозагорците. Но пък имах чудесната възможност да съм повече време с близките на проф. Атанас Щерев и да науча от първа ръка нови подробности за Балъкьой, което, както винаги, е първата ни спирка на похода.

Оставихме на джипиеса да ни води до селото. А джипиесът, по неизвестни за нас причини, вместо да ни покаже „царския път“, ни отклони по запуснат черен път. Проф. Атанас Щерев разказа историята с първото му дохождане в Балъкьой – как спрял колата в подстъпите към селото, как сълзите сами потекли от очите му, а вълнението му било толкова голямо, че не посмял да влезе в селото, след което обърнал колата и си тръгнал.

Църквата в Балъккьой

Докато „танцуваме“ по черния път, автобусът на пловдивчани самоотвержено ни следваше. Най-после отново „стъпихме на асфалта“ и скоро стигнахме в Балъкьой. Поразтъпкахме се пред площада и кафенето и се отправихме към църквата…

Някогашната българска църква „Успение Богородично“. „Днес – чувам някой да казва – тя е „обезбългарена“ и май вече носи името на св. пророк Илия. Преди година един от местните дори подхвърли, че е строена през 30-те години на миналия век…“ Наистина надпис над вратата на църквата не видях никакъв.

Около църквата е разчистено, та се вижда, че някога сградата е била вкопана метър-два в земята. Тъй нашите църкви са били строени преди 1856 година – вкопани в земята, за да не дразни височината им турците поробители.

Помня балъкьойската църква, оставена да се руши, от времето, когато фреските по стените и иконите бяха с български надписи. Има снимки оттогава.

Панихида в балъкьойската църква “Успение Богородично”

Като си помислиш, а не можеш да не си помислиш, докато слушаш панихидата на български в църквата, каквато тук почти не е звучала от 1920 година нататък, като си помислиш за злощастието, сполетяло всичките тези мирни и беззащитни селяни, за онемелите български камбани, за отзвучалите църковни служби на български, за напуснатите завинаги родни места с плодородни земи и свидни гробища, сълзи навлажняват очите от само себе си…

Преценил възможностите и спецификата на пловдивската група, професорът предложи да не ходим до връх Свети Илия с мелниците и едноименния параклис.

Отец Милен Недев пред църквата „Свети Спиридон“

Стана ми тъжно, но той беше прав. Затова пък ни заведе до другата българска църква „Св. Спиридон“, която се намираше в горния край на селото – малка, кокетна сграда, потънала в зеленина. Също изцяло белосана.

„Тя е по-старата църква тук…“ – разказва професорът и изчаква да запалим свещици, които след малко ще угасим, както в църквата „Успение Богородично“, защото в църквите няма никой, но когато дойде местен човек, ги пали и изчаква да изгорят докрай. Хората по тези краища, не ще и дума, са по-набожни от нас.

Проф. Атанас Щерев е събрал, запазил и подредил бележките, записките и спомените на дядо си Димитър Карев и през 1994 година ги е издал в книга под заглавие „Един кът от Беломорска Тракия (Балъкьой)“. Затова е така добре осведомен за всичко в Балъкьой. Събраното в нея, според както пише в уводните й думи, е „своеобразен отдушник на печалната тъга на Димитър Карев по изгубеното бащино огнище и незабравимия роден кът“. Не само отдушник, бих допълнила. Със своите 176 страници тя е и съхранена памет, достоверен и надежден източник за историята, нравите и обичаите, народните песни и местностите на едно обезбългарено българско село. Димитър Карев е бил наясно какво с времето ще се случи и е оставил за потомците свидетелства, за да знаят какво е било и като знаят, да не забравят, защото забравата е най-тежкият грях и най-голямото престъпление на един народ спрямо себе си. Тъй и пише в предговора към книгата:

„…ние, нашето поколение, което е работило и страдало в поробена Тракия под турско владичество, има нравствения дълг пред историята да запознае идващите поколения с това борческо и страдалческо минало. Толкоз повече че тая наша свидна родна земя е обезбългарена. Населението й е разпръснато по разни кътища на общото ни отечество България. И един ден, по неумолимите закони на историческото развитие, това население ще бъде асимилирано като етническа група. А всичко онова, което  го е отличавало като такава група, ако не се опише, ще изчезне безвъзвратно“.

Какво провидчество! Животът в Балъкьой, който някога е бил, вече го няма, някогашните хора ги няма, няма го българското. Ала паметта за селото в книгата му е жива. И ще живее! Затова именно е необходимо да се оставят и писмени, и всякакви други свидетелства за времето, в което живеем, да се организират походи и събори, надпявания и танцови фестивали. Защото не само управниците, а всеки човек, всеки от нас – с каквото може и както може! – гради историята на България. Управниците просто обират лаврите.

Димитър Карев предусеща издън душата си и нещо много важно – не е достатъчно само да оставиш свидетелства за всичко, което е било, макар че и това е много. Нужно е свидетелствата ти да са истинни, неподправени, автентични. И по-нататък ни уверява:

„На много от събитията съм бил съвременник и съучастник. Стараел съм се да бъда обективен и безпристрастен в описание на обекти, събития, случки, хора и лични преживелици, доколкото са ми позволявали дадените конкретни условия. Съзнавал съм, че съвременникът – автор на известно творение, е свидетел пред историята за дадена епоха. Както свидетелят трябва да говори истината пред съда, така и съвременникът свидетел трябва да говори истината“.

Какво например в наше време би знаел човек, посетил Балъкьой, за балъкьойските църкви с белосани празни стени и гръцки икони, ако не биха били стилните и неподправени бележки на родолюбивия балъкьойец? Може би това, че църквите са построени през 30-те години на миналия век и че са гръцки… А от Димитър Карев вече ще знае:

„В Балъкьой имаше две църкви. Едната се именуваше „Успение Богородично“, а другата – „Св. Спиридон“ (на местно наречие „Св. Испирида“), в която се отслужваше  и литургия само на Спиридонов ден. Тя се наричаше още църквичката, понеже беше по-малка, но е била по-стара. Види се, в началото селяните са се черкували в нея, а впоследствие съградили другата църква „Успение Богородично“. Тя беше по-голяма, построена надълбоко в земята около метър и половина, със сводове и на големи стълбове по средата. Турските власти не са позволявали църквата да се издига над къщите по-високо. Духът на християнина, респективно на българина, не може да се въздига, той трябва да бъде потискан навсякъде.

Точно не се знае годината на построяването на църквата „Успение Богородично“. На западната врата, на горната й рамка, на женското отделение беше написано с обгорели цифри числото 1806. Тази ще да бъде датата на построяването на поменатата църква. А датата на другата църква „Св. Спиридон“ била по-стара.

До издаването на султанския ферман (указ) „Хатихумаюна“ в 1856 година, с който се давали известни правдини на християните, църквите се строили както „Успение Богородично“ – метър и половина до два метра в земята /най-високата точка на покрива не е трябвало да бъде по- висока от височината на изправен конник на кон/. След издаването на горния указ се строили без ограничения, каквито си искат, както и камбанарии с камбани“.

Това свидетелство никога няма да бъде изтрито. Може да белосваш стени, да потулваш икони и фрески, да сменяш имена, но споменът, че това са били български църкви, построени от българи и за българи, ще остане за вечни времена.

* * *

Кой всъщност е Димитър Карев? Български революционер и просветител, чиято съдба е изцяло свързана с превратностите на отечествената история от времето, когато обширни български територии след Берлинския договор (1878) остават в пределите на Османската империя. Ние рядко си даваме сметка за това колко неотделимо човек е свързан с историята на своя роден край и своето отечество, но съдбата на българите от Тракия и Македония е красноречиво за това доказателство. Защото случилото се по силата на Берлинския договор с тези погранични български краища предопределя не само трагичната участ на българското население като цяло, но и живота на всеки тамошен българин поотделно, включително и на неговите потомци.

Димитър Карев Стоянов (1883-1963) е роден в село Балъкьой, Дедеагачко (дем Александруполис) в родолюбово българско семейство. Баща му Карю Стоянов неведнъж е посрещал в дома си Капитан Петко Войвода. Момчето учи в Дедеагачкото училище, където негов учител е Кирил Христов Совичанов, баща на световноизвестния бас Борис Христов. По-късно Димитър става възпитаник на прочутата Българска мъжка педагогическа гимназия „Д-р Петър Берон“ в Одрин (днес Едирне, Турция). По това време е създадена и развива дейността си Вътрешната македоно-одринска революционна организация /ВМОРО/. Димитър Карев участва активно в организирането на Илинденско-Преображенското въстание (1903). На 8 септември 1903 г. е арестуван и осъден на пет години затвор. Отлежава присъдата си в затвора в Ортакьой/дн.Ивайловград/, а оттам е преместен в Одринския затвор. На 1 април 1904 г. е пуснат на свобода по силата амнистия, дадена на политическите затворници под давлението на Великите сили и застъпничеството на българското правителство. След завършване на обучението си Димитър Карев е назначен от Българската Екзархия за учител в Балъкьой, учителства и в Мустафа паша/дн.Свиленград/, в село Малък Дервент/дн.Микро Дерио/ и Одрин/дн.Едирне/. Като учител се запознава с Яна Вълкова от село Голям Дервент/дн.Мега Дерио/, негова бъдеща годеница и съпруга.

Балканската война (1912-1913) носи така жадуваното освобождение на родния му край, но много скоро радостта е сличена от лицата на българите. Започва Междусъюзническата война (1913), в която Турция погазва Лондонския договор и минава очертаната от неговите клаузи граница по линията Мидия-Енос. Турска и гръцка войска, башибозук и бандитски части принуждават българското население от Одринска и Беломорска Тракия и Егейска Македония да поеме мъченическия път към Майка България. Балъкьойци не правят изключение. Българската войска обаче реокупира Западна Тракия и в края на 1913 година Димитър Карев се връща в Балъкьой, където е назначен за учител от българското Министерство на народното просвещение. По време на Първата световна война (1914-1919) е мобилизиран и в състава на 40 Беломорски пехотен полк участва в сраженията при завоя на река Черна, Македония.

С подписването на пораженческия за България Ньойски договор (1919) идва краят на българските надежди относно загубените земи, а конференцията в Сан Рено, Италия, предава Беломорска Тракия на Гърция.

На 22-23 май 1920 г. балъкьойци за последно махват „с ръка на всичко минало и свидно“ (по думите на Димитър Карев) и заминават завинаги към новите си поселища в България. Младото семейство Димитър и Яна Кареви, вече с две деца, е настанено в новозагорското село Съдийско поле, където той учителства до пенсионирането си през 1930-а. Впоследствие се местят в Стара Загора. Димитър Карев става застрахователен агент и докато обикаля селата, събира от балъкьойски бежанци сведения, спомени, народни песни и бележки за родния край. Така неусетно се изгражда книгата му „Един кът от Беломорска Тракия (Балъкьой)“, което ще види бял свят 31 години след смъртта му. Умира през 1963-а на осемдесетгодишна възраст. Последното му желание, преди да почине, е внукът Атанас да му занесе учебник по френски език и българо-френски речник, за да си опреснявал знанията по езика.

Какъв живот само! Истински, пълноценен, достоен за подражание!

* * *

Напускаме Балъкьой – всеки с различни чувства. Аз – с огромно съжаление, задето този път не успях да се възкача до вятърните мелници и параклиса „Свети Илия“ на едноименния връх. Бях тъжна, защото това възкачване за мен винаги е имало много по-дълбок смисъл от обикновено изкачване на връх. И се загнезди в душата ми също така огорчение, че няма да съберем клонки от паламудов дъб за венците от паламудов дъб, пърнар и зеленика, които всяка година участниците в похода вием, за да поднесем пред Тракийския пантеон костница в Маджарово. Но се успокоих с мисълта, че моите приятели от другия автобус няма да пропуснат това.

Докато пътуваме за Дедеагач, се разбра, че те вече са пресекли границата, но няма да следват нашият маршрут, а директно се отправят към Армаганската долина и оттам – за Доганхисар/дн.Есими/, селото на Капитан Петко Войвода. Щяха да посетят Балъкьой на другия ден, когато пловдивчани щяха да пътуват за Одрин, за да почетат паметта на отец Александър Чакърък и баща му Филип.

Изкушавах се да тръгна с пловдивчани, но скоро бях в Одрин на чудесна тракийска разходка с Димитър Шалапатов и проф. Светлозар Елдъров. Затова реших да остана с моите приятели. Тъй че, за огромно мое съжаление, се разминах тази година и с Армаганската долина. По-късно щях да прочета във фейсбук покъртителните думи на Мила Маринова за тяхното там пребиваване:

„Изгоряла есен ни посрещна в Беломорска Тракия! Опожарената Армаганска долина прилича на пресен гроб. Огнените езици са върлували башибозушки по склоновете й. Казват, че там където е пролята невинна кръв природата винаги напомня за жертвите. Истина е!

Истина е, че дълбоки са празнините в паметта ни за драматичните събития преди 110 години, дори да сме прочели написаното от проф. Любомир Милетич, дори да сме слушали разказите на предците си…

Всяко утро трябва да благодарим, че живеем под мирно небе. Всеки ден трябва да празнуваме живота…“.

Изразът „изгорялата есен“ идва от страховитите августовски пожарища в Северна Гърция тази година, които едва не „преминаха“ границата ни. Но кой знае дали само от тях… Защото и есента на 1913-а Армаганската долина е била „изгоряла“, но от кланета и мъка…

„Съчанлийци, манастирци, къзаларци, аткьойциГюмюрджинско – се спрели в местността Армаган между Доганхисар и Тахтаджик. На 25 септември 1913 год. те са били нападнати от около 200 турски войници, които жестоко избили и изклали 80 души и отвлекли 100 жени към гр. Димотика (става дума за жителите на българските села: Сачанли /дн.Пондики/, Манастир /дн.Монастири/, Къзлар/дн.Кизарио/, и на Аткьой и Тахтаджик, които днес не съществуват – бел. Е. А.).

Пожарите от тазгодишното лято бяха навременно овладени и вече нови кълнове тук там пронизват обгорелите стърнища. Тъй и пожарищата отпреди 110 години били овладени, макар и на страшна за българите цена. Но семето им не изчезнало напълно и се въззело от пепелта напряко на апокалипсиса.

Именно потомците от тези села днес (а те са главно тракийци от Кърджали) всяка година отдават почит пред величавото им страдание… Какво да се прави? Огънят помита живота, а през черните пепелища животът се въздига, по-буен отпреди. Стихиите на злото унищожават живота и пак и пак изсред отломките животът възкръсва и живее.

* * *

На път за Дедеагач минаваме през някогашното българско село Лъджакьой/дн.Лутрос/. На километър-два от него, на Бяла река, разказва проф. Атанас Щерев, се е намирал римският град Траянополис, наречен на император Траян (53-117 г.) и известен със своите минерални бани. А после професорът ни припомня историята за Лазар Маджаров, участник в Илинденско-Преображенското въстание и войвода на чета, намерил смъртта си на 10 ноември 1907 година край Лъджакьой. От записките на дядо си Димитър Карев той отдавна знае, че в началото на ноември четата на Лазар Маджаров отива Балъкьой, където към нея се присъединява и четата на Бойко Чавдаров. След ден-два тръгват към Лъджакьой и там отсядат:

„В това село – пише Димитър Карев – четата престояла 3 дни. На третата вечер била предадена и още вечерта, или сутринта рано, селото било обсадено от турски аскер. На 10 ноември 1907 год. рано сутринта четата излиза от къщата, където е нощувала, открива огън срещу някои турци, които се суетели под стрехите на къщите. Завързва се сражение на запад от селото, което е продължило около 6 часа. В това сражение славно, достойно и честно са загинали Лазар Маджаров, Петър Васков, Георги Гешанов, Чанко Т. Калъпачков – Каръбраана и Яни Милков за свободата на поробената родина. Спасяват се Бойко Чавдаров, Георги Г. Шереметев, Ангел Урумов и Атанас Ив. Хундилов“.

Помня първото си посещение в Лъджакьой с цял автобус тракийци от Хасково, които бяха тръгнали да посетят родните места на предците си. Като отговорен редактор на вестник „Тракия“, бях поканена от Димитър Шалапатов да споделя тяхното пътуване. Беше юни 2002 година. Докато обикаляме из Лъджакьой, съм неотстъпно до него, защото само него познавам, а и ми е интересно всичко, което разказва.

Той прави снимки на църквата, съсредоточен в нещо свое си (не знам дали още тогава е имал идеята за създаването на знаменателната си родолюбива книга „Българските християнски селища в Западна (Беломорска) Тракия“, 2011). По едно време завърза разговор с тукашна жена, която знаеше български. От дума на дума тя ни покани да тръгнем с нея, за да ни покаже българското гробище, и по-специално гроба на войводата Лазар Маджаров, който дотогава не бе известен на краеведите. Разбира се, българското гробище бе почти заличено. Българските паметни плочи и знаци са били отдавна премахнати. Но вече знаем къде е бил погребан Лазар Маджаров и при случай се отбиваме до гроба му.

Тогава отидохме и до къщата на Капитан Петко Войвода в Доганхисар. От нея бяха останали само основите и част от каменния зид на оградата. Днес и те са сличени. Някой с веща ръка целенасочено изличава по тези места българските знаци и светини, паметта българска. Но каквото и да прави, Бог вижда… Или… „Който и да търси истината, Бог вижда, който и да лъже, Бог вижда…“, както е казано в надписа на кан Пресиян, намерен във Филипи, Гърция…

* * *

Вече сме в Дедеагач. Градът ни посреща слънчев, радостен, просторен, изпълнен с енергия и живот, както подобава на сравнително млад град. Ще се съгласите, предполагам, че пред многовековната, а често и хилядолетна история на някои от тукашните селища някакви си 100-150 години за един град представляват съвсем детска възраст. Та Дедеагач, според както посочва Димитър Карев в спомените си, е възникнал едва през 1872-1973-а. По-нататък уточнява, че „преди неговото основаване център на околията е бил гр. Фере (Ферес – бел. Е. А.), а след това, покрай Барон-Хиршовата железница (1871-1872) и разположението до морето, „се издига Дедеагач и заема в това отношение мястото на Фере“. Докато във Фере доминира  „един угнетителен и агресивен турски дух“, в Дедеагач господства „друг дух, дух на свобода и международна толерантност“, тъй като там сред многото народности (българи, гърци, евреи, арменци, турци, дори кюрди и още – французи, италианци, германци и австрийци) турците са малцинство, а околията е населена предимно с българи, отличаващи се „със своето бурно национално съзнание“.

Пресичаме почти целия Дедеагач, докато намерим хотел „Нефели“ някъде в покрайнините, в курортната му зона. Настаняваме се. Четиризвезден нов хотел, до брега на морето, от страната на Макри.

Непредвидени обстоятелства не позволяват пловдивската група да се придвижи до Доганхисар, където в хотел „Сафари“ ще вечеряме при добрата ни познайница Хрисула. Пловдивчани отиват в крайбрежните заведения, където слушат звука на вълните, хапват вкусни морски деликатеси и се наслаждават на кадифената вечер, разхлаждана от лекия беломорски бриз.

Преди тръгване се разходихме из Дедеагач. Пристанището, където паркирахме колите, крайбрежната улица, фарът, привечерните сглушени улички към вътрешността, залезът…

Снимки, селфита, суета… Не можеш да избягаш от суетата, колкото и да не си суетен… И упоритото усещане, че, не, не сме гости на този град… Тук не се чувствахме „чужди“, а някак негови, „свои“… Някой пожела да опита тукашните морски дарове и на изпроводяк седнахме в едно заведение. Аз не съм по морските дарове и се въздържах.

* * *

На път за Доганхисар минаваме по места, които си спомням от първото ми тук идване. В самото село стигнахме, когато вече падаше мрак. И снимки – на площада, на църквата със спускащия се неусетно мрак… Най-сетне съм с приятелите си… Боже, колко радостна бе тази среща! Явно годините сближават хората, когато вървят в една посока, в един… поход. И сред приятелите – съвсем неочаквано – Мила Маринова, журналистка от БНР – Регионална радиостанция Стара Загора! С нея се познаваме отскоро, а така близки се почувствахме, все едно бяхме изяли вече торба сол.

Мила Маринова поиска да идем до къщата на онзи грък, позволил в двора да бъде издигнат бюст-паметник на Капитан Петко Войвода. „Но бюст-паметникът отдавна е махнат!“ – казвам. „Нищо! – усмихва се тя. – Хубаво е да видя все пак къде е бил!“ Отиваме. Не само паметникът – отстранен е дори постаментът! Но ние сме щастливи заради това, че някога бюст-паметникът е бил тук, че и родната къща на Капитан Петко Войвода някога е била. Може да унищожиш онова, което може да се унищожи, но не ще унищожиш неунищожимото! Хиляди спомени, снимки, словеса, неизказани и изречени, написани и ненаписани… Кой може да ги унищожи? Никой!

Вечерята – както всеки друг път. Яни Янев е водещ. Приветствени думи от проф. Атанас Щерев. И песни, песни, песни в изпълнение на Тончо, Георги и Дончо. И, разбира се, хора. Наздравици. И пак хора. Усмивки, радост, щастие. И пак наздравици. И хора. Професорът обикновено е мълчалив или, ако се въобще отпусне да говори, е малословен, умислен в свои си спомени, проекти, мечти. А през тези няколко часа се отпусна – равносилно на чудо. Поведе хорото, прие и изпълни причудливи предизвикателства, прояви и тънкото си чувство за хумор, усмивката не слизаше от лицето му… По-късно Ясен Калайджиев, който пригласяше на певците, трогна всички с акапелното си изпълнение на „Синева“ на Васил Найденов и Диана експрес, по текст на Павел Матев.

30 септември 2023

Утро в Дедеагач. Светлина! Много светлина! От сутринта до нататък… Можех да отида до плажа в ранна ранина, но приятелите ми още бяха в Доганхисар, а сама не ми се ходеше. И не морето е моята стихия, а планината. Задълбах в новините, изчаквайки закуската, и пропуснах изгрева, а тъй исках да му се насладя…

Към десет часа Дечо ме закара на пристанището, където се бяхме с приятелите договорили за среща. Пловдивчани вече пътуваха за Одрин. Имах около час да се пошляя из града. Намерих сенчесто местенце до няколко пейки, оставих зад една от тях куфара и тръгнах „на лов за снимки“. Морето… Лодките… Митницата на Буров… В близък план… В далечен план… И какво виждам на фона на дълбокото тъмносиньо небе? Не е ли ангел? От облаци. Наистина – ангел, разперил огромни изумително бели криле над някогашния и сегашния град, над митницата, над лодките, над хората, над земята и морето, над живота… Сякаш Вестител на нещо светло, чисто, лъчезарно… Сякаш знак, че каквото и да става, Господ бди… Не вярвах на очите си… Но обективът не лъже…

Тъй и загубих представа за времето и дори не разбрах кога моите приятели пристигнаха. С Мила, Иван и Анета Запрянова, старозагорка, живееща във Вашингтон, потънахме в Дедеагач, но не като туристи, а като  с в о и… Поне аз така отново го почувствах…

По някое време проф. Атанас Щерев се обади на Иван по телефона и го поканихме на чаша кафе в едно от многобройните заведения на търговската улица. Мила Маринова го интервюира за радиото и някак още по-задушевно ни стана. Колко чистосърдечни сме българите може да се усети някъде в чужбина, където се чувстваме като у дома…

* * *

На път за Балъкьой. Но вече с моите приятели. С тях, бях сигурна, ще изкачим връх Свети Илия. Тъй и стана.

По спомените на Димитър Карев „Св. Илю“ (тъй го нарича) е „висок връх около 600-700 м над морското равнище, обрасъл с паламудови дървета“. Там на Илинден балъкьойци „са клали курбан“ и са се стичали българи от цялата околност. Оттук и са наблюдавали през 1913 година какво се случва в околността. В онова смутно и метежно време Балъкьой, за разлика от другите български села, не е палено, доколкото в Балканската война жителите му пазели околните турски села. Башибозукът не разграбил и унищожил селото дори когато балъкьойци, уплашени от случващото се в региона, поели към България. Първото им масово бягство (през юли 1913) е безуспешно и те се връщат в селото. Следват месеци на „безвластие и размирици в Беломорска Тракия“. Близкото до Балъкьой българско село Окуф /дн.Кависос/ е изгорено до основи. По силата на Цариградския мирен договор между Турция и България (септември 1913) територията на Западна Тракия е отстъпена на българите, Междувременно турците създават автономна „Гюмюрджинска република“, която просъществува от август до началото на октомври 1913 година. Башибозук напада село Голям Дервент и след като го оплячкосва, го и опожарява. От връх Свети Илия на 9 септември 1913 Димитър Карев заедно с кмета на Балъкьой наблюдават с бинокъл околността и виждат ясно различимо, че Доганхисар гори – църквата, училището, къщите. И балъкьойци отново се вливат в нестройния поток бежанци към България, доколкото пътищата им са минавали оттук. Затова вероятно именно на връх Свети Илия ме жегна при първото ми идване мисълта, че ние днес не просто вървим по стъпките и кървавите пътища на тракийските бежанци, а се възнасяме с тяхното кърваво възнесение до висините.

* * *

Знам пътя до връх Свети Илия наизуст, със затворени очи ще го премина – по шосето нагоре, нагоре… И пресечните пътища знам, но не си струва да се пресича… Мелниците… Параклисът… Просторът… И снимки, снимки, снимки… Поотделно и с приятелите… На няколко от снимките, които Мила ми направи, докато подавах глава от прозореца на една от мелниците горе, облаците фуниевидно извират като че от самата сграда. Види се, облаците днес ми правеха непрекъснато подаръци. Мила се смееше при мисълта как във Фейсбук ще напише, че е посетила кулата на Рапунцел. А аз наистина преди месец бях в кулата на Рапунцел край Хайделберг. Витата й стълба беше досущ като витите стълби на мелниците.

Край Балъкьой тазгодишният огнен ад бе обръснал само тревите, паламудовият дъб бе пощаден… Така че събрахме клонки от паламуд и ги добавихме към пърнара от местността Касъка при село Дервент/Авас.

На връщане още отдалече се чу акордеонът на Тончо и гласовитите певци. Краката ни сами се понесоха в ритъма на хорото. Местните ни гледаха умилено и очите им се пълнеха със сълзи. Някой, без мое знание, ми бе направил покъртителни снимки с тях. 

И дали от преглътнатите сълзи, дали от спомена за някогашното, което отново и отново възпламенявахме, дали от току-що преживяното възнесение – се носехме на няколко сантиметра над земята… Никой не може да отмени онова, което се е случвало. Никой… То ще се повтаря и хиляди във времето нататък…

* * *
За пътуването до Одрин разказва ген. Нонка Матова – председател на Тракийско дружество „Войвода Руси Славов“ :

Пловдивчани отпътуваха за Одрин, за да почетат паметта на отец Александър Чакърък и баща му Филип Чакърък.

Отец Александър дълго време служеше в българската църква „Свети Георги“ в Одрин, но през март тази година се пресели в отвъдното и бе погребан в двора на църквата.

Българската православна църкваСвети Георги Победоносец е разположена в североизточната част на град Одрин, в старата българска махала.

Храмът е в махалата Барутлук на квартала Кайък, която в миналото е била българска. Там е и другата българска църква“Св.св. Константин и Елена“ , като те са единствените две действащи църкви в епархията. Подчинени са на Одринската епархия на Вселенската патриаршия.

Църквата е голяма трикорабна базилика с висок, облицован с дърво таван. Изградена е на площ от 320 m² в стил, характерен за късното Българско възраждане.

Основите на храма са положени на 23 април 1880 година и е изграден още същата година. Построен е със съдействието на тогавашния валия на Одрин Рауф паша и с разрешението на султан Абдул Хамид II.

Всъщност султаните и великите везири на Османската империя дават еднолична власт на Вселенската църква, с идеята да контролират и господствуват над всички православни християни сред подвластните им поданици в империята, но до 1870 г.

Реуф паша, който е бил близък приятел на управляващия екзархийската Одринска епархия епископ Синесий Стовийски , дава спорната по онова време църква “Света Троица“ на гръцката община, но същевременно отпуска 400 лири за построяване на българска църква.

След изселването на българското население от Източна Тракия, Българската екзархия продължава да поддържа епархията си в Одрин и до 1940 година църквата има български свещеник. След това богослуженията са извършвани от български свещеници от Цариград. През 1951 година „Св. Георги“ затваря врати за богомолците и сградата постепенно започва да запада. Тук идва и родолюбивото дело на отец Филип Чъкърък, един от потомствените българи в Одрин, който полага усилия за поддържане на храма и съхранява и поддържа българското военно гробище в Одрин. Синът му Александър Чъкърък завършва Духовната семинария и Духовната академия в София, след което в 2001 година е ръкоположен за свещеник от Старозагорския  митрополит Галактион. В началото на 2003 година Цариградския патриарх Вартоломей I Константинополски му разрешава да служи в Одрин.

През 2001 година в България е изготвен проект за реставрацията на църквата. След получаване на официално разрешение, на 12 септември 2003 година е сключен договор за реставрация с местния архитект Али Ерол. Ремонтът започва на 1 октомври 2003 година и приключва на 30 април 2004 година като са реставрирани иконостасът, амвонът, владишкият трон и част от иконите. Обновеният храм е открит тържествено на 9 май 2004 година в присъствието на множество официални лица и министър-председателя на България Симеон Сакскобургготски.

В днешно време, заедно с голямата одринска митрополитска църква „Св. Св. Константин и Елена“, „Свети Великомъченик Георги“ е притегателен център и символ на българщината в Одрин.

На втория етаж на напълно възстановената църква, е устроена от съпругата на Отец Чакърък – Презвитера Мария, малка етнографска експозиция, артефактите в която са дарени от тракийските дружества по места.

Тракийските дружества са се погрижили не само за това. От тях са камбаните в камбанарията в двора на църквата „Св.св. Константин и Елена“, както и бюста – паметник на първия български Екзарх Антим I, изработен от проф. Валентин Старчев.

На прага на църквата „Св. Георги“ стоят българи от общността, като се грижат тя да не остава затворена. Отвеждат ни до гроба на отец Георги Чакърък, погребан в двора на църквата.

Отец Милен отслужи заупокойна литургия. Хората запалиха свещички за упокой душата на отец Чакърък и си спомняха думите му, произнасяни на Гергьовден:

Винаги празнуваме заедно, било християнските, било мюсюлманските празници. И на тези празници заедно отправяме молитви за мир, любов и разбирателство. Да уважаваме взаимно религиите си, защото, когато се молим, какво искаме от Бог? Всички се молим за здраве, щастие, уважение, мир и любов. Всяка религия иска това. Според мен, най-важното е да работим заедно и който на какъвто език иска, на такъв да се моли. Молитвата звучи по един и същи начин.

Хората се надяваха и се молеха скоро да има отново български свещеник в тази светиня. Надяваха се синът на отец Александър – Георги Чъкърък, завършил Пловдивската Семинария, студент в Софийската Духовна Академия, един ден да продължи делото на предците си.

Преляха гъсто тракийско вино, раздадоха сладки, а Катя Сарийска от Пловдив разчупи на всеки един, пухкава, ръчно приготвена дебела пита по стар обичай – с масло и мед.

Потеглихме към границата. Чакането бе огромно. Пред нас бяха 15 автобуса, част от които с деца и юноши, връщащи се от състезания и проведени фестивали. Граничарите преглеждаха паспорти, лични карти, пълномощни, разрешения…Преминахме по тъмно и през източните склонове на Родопа, пътувахме през язовир Ивайловград към красивия граничен град. Пристигнахме  късно вечерта. Там вече музиката бе в разгара си, Елена Алекова пееше и вееше българския флаг. Хората играеха тракийски хора. Включи се и нашата певица от Сопот, Мария Берийска. Ето че пристигна от поклон пред костите на отец Чакърък в Одрин и професор Щерев.

* * *

Елена Алекова за 30.09.2023, със старозагорския автобус на тракийските дружества :

Пътуваме към Ивайловград. И на всички ни е хубаво. Е, има хора, на които никога не им е хубаво, така че не съм сигурна дали на всички. За изненада, такъв се оказа шофьорът на автобуса, но ни трябваше време, докато разберем. Микрофонът бе наш и се постарахме да се веселим с приказки, песни, стихове, закачки… Димитър Шалапатов, моя милост, Мила, Тончо… А на шофьора „лошо“ му било, ама ни го каза не на момента, а накрая, та не можахме да реагираме своевременно… Крив човек… На другия ден дори измисли, че сме скъсали микрофона, само да не го даде, макар че ни трябваше по работа… Не го даде – и край! Бог с него…

Ивайловград ни посрещна тих и спокоен. Беше събота. След настаняването в хотел „Тракия“ нямахме кой знае какво време за разходки из града, а и поуморени бяхме от прехода, от пътуването, от съпреживяното. Докато се поосвежим, дойде време за вечерята. Междувременно се разбра, че групата от Пловдив се бави на границата, а също и двете коли с близките на проф. Атанас Щерев. Едва в по-късните часове на вечерта се събрахме. И отново… Думи на съпричастие. Песни и хора. Разговори. Усмивки. На другия ден ни чакаше най-дългият преход – от разклона за Черничино до Маджарово.

Пловдивчани бяха разместени в четиризвездния хотел „Луксор“ на отсрещния склон , по близо до крепостта Лютица край града, до уникалната вила „Армира“ на знатен тракиец на римска служба и до маршрута им към село Долно Луково , с уникалната църква, които имаха намерение да посетят на следващия ден.

* * *

Какво се е случило в Ортакьой и Ортакьойско през 1913-а Димитър Карев не съобщава. Затова разтварям „Разорението на тракийските българи през 1913 година“ (1918) на проф. Любомир Милетич. За мен тази книга е книга разпятие. Тя не се чете на един дъх, на един път и доброволно. Чете се на части. Никога – като четиво. Никога – от любопитство или любознателност. Разтварям я само когато се нуждая от факти. Защото единствено през устата на очевидците можем да възстановим трагичните събития в Одринска и Беломорска Тракия в месеците след Балканската и Междусъюзническата война – такива, каквито са били. А днес повече от всякога са ни нужни свидетелства от първа ръка, за да живеем с истината за случилото се преди време, а не със заблудите на „новите прочити“ и всякакви там „интерпретации“ на историята. И тогава никакви фантасмагории от рода на – че е нямало турско робство, а „османско присъствие“; че е нямало насилствено помохамеданчване, а „доброволно приемане на исляма с цел облагодетелстване“; че светецът мъченик на Кръстогорието от XVII век Висарион Смоленски не е съществувал и летописът на свещеника Методи Драгинов за потурчването на българите в Чепинското корито през XVII век е литературна мистификация; че клането в Батак след краха на Априлското въстание е мит; че Русия през 1878-а не е освободила българите, а ги е поробила; че не башибозукът по време на Илинденско-Преображенското въстание е опожарявал българските села и е безчинствал над мирните българи, а въстаниците; че Балканската война не била освободителна, а за придобиване на територии, и какво ли не, какво ли не… – няма да минават за истина, а истината и само истината ще тържествува в историческата наука.

Проф. Любомир Милетич съобщава, че през 1913 година в Ортакьой живеят предимно гърци, както и гърчеещи се българи и в последвалите смутици след двете Балкански войни това именно спасява града от разорение. Но не спасява околните български села. И привежда думите на очевидеца Атанас Божинов, „родом от с. Булгаркьой (Кешанско), но преселен преди десетина години в с. Дробишна, и намерил се през време на междуцарствието в Ортакьой“:

„След като стана известно, че Ортакьой по Цариградския договор остава пак под България, дойдоха тук представители на Гюмюрджинската автономия начело с Илияз бей, млад човек на 30 години, родом арнаутин. Той почна тук, очевидно и със съгласието на по-голямата част от гражданите гърци, да организира „автономна милиция“, та въоръжи доста младежи гърци, които събра главно от града Ортакьой, от близкото гръцко село  Л ъ д ж а  и от гъркоманското арнаутско село  М а н д р и ц а, разбира се и от другите гръцки села, но по-малко. Акаланци се отказали под предлог, че те остаят в турска територия (те така са мислили, но и те останаха в България). Илияз бей събра четници и от турските села. Автономните четници носеха войнишка форма с особени калпаци като българските. Тук четниците се въртяха по града и от тук Илияз бей изпращаше чети по българските села с изрична заповед  д а  г и  г о р я т  и  д а  у н и щ о ж а в а т  б ъ л г а р и т е.  И  г о л е м и т е  ж е с т о к о с т и,  к о и т о  с е  и з в ъ р ш и х а  п о  с е л а т а  в  о к о л и я т а,  с т а н а х а  г л а в н о  п о  н е г о в а  и н и ц и а т и в а. По негова покана се пишеха доброволци – пехота и конница. Неговите хора събираха пари по селата, уж данък за автономното правителство: само от Долно Суванли, чисто българско село, са взели 4000 лири; селото е от 150 къщи, богато. От Гьокчебунар тъй също бяха взели голяма сума.  Н а п р о т и в   о т   г р ъ ц к и т е  с е л а  н и щ о  н е  с а  и с к а л и.  Интересно е, че когато сетне Долносуванлийци са бягали за България и се криели низ горите, та минавали и през близкото чисто гръцко село Чекердикли, гърците в селото напротив с гайди се веселили и играели хоро. Такъво е било настроението (правописът е осъвременен; имената на споменатите села днес са съответно: Лъджа/кв. „Лъджа“ в Ивайловград, Мандрица/Мандрица, Акалан/Белополяне, Долно Суванли/Долно Луково, Гьокчебунар/Сив кладенец, Чекердикли/Костилково – бел. Е. А.).

Обърнахте ли внимание на фразата „автономните четници носеха войнишка форма с особени калпаци като българските“? Най-вероятно не. А и да сте обърнали, схванахте ли смисъла й? Или си казахте: „Неволно съвпадение… Случват се такива неща…“. И не ви ли дойде наум, че Атанас Божинов съвсем не е търсел находчив детайл, който да привнесе по-голяма автентичност на разказа му (най-малко до това му е било!), че споменава това неслучайно, защото е искал да подчертае подмяната на фактите, извършвана преднамерено и нагло пред очите на всички. Така всъщност се осъществява фалшифициране на историята „в крачка“, тоест, докато събитията все още протичат. От една страна, носенето на такава „войнишка форма с особени калпаци като българските“ е хитроумен военен маньовър за заблуда на противника, ако и в случая „противник“ да са били все мирните българи, жители на околните села. Така башибозукът отдалече ги подвеждал (заради униформата и калпаците), че четата е българска и те не са имали възможност да се подготвят за битка или бягство. Посрещали я спокойно и погромът се стоварвал върху им като гръм от ясно небе. От друга страна, много хора, виждайки четниците само отдалече, също решат, че четата е българска, и когато впоследствие някой ги анкетира (както наистина се е случвало!), те ще лъжат, дори да не искат да лъжат, че точно българи са бесували над мирно българско население, макар и да не е съвсем обяснимо как така освободителите ще бесуват над онези, които освобождават.

1 октомври 2023

Сутринта дисциплината е „желязна“, ако и никой на похода да не налага дисциплина специално. Просто от само себе си всички са точни и в обявения снощи час са в автобуса. Този път с нас е и проф. Атанас Щерев.

Пловдивчани вече са заминали по свои си маршрути.

Ген. Нонка Матова – председател на Тракийско дружество „Войвода Руси Славов“  разказва за преживелиците на пловдивчани:

Предвид спецификата на хората в автобуса, не всеки би могъл да издържи на натоварването на повече от 12 км пеша по горски пътища през пресечен терен /отучили сме се от физически натоварвания в 21 век/, поради което сме предвидили да видят други уникални неща. Ще посетят село Долно Луково с уникалната църква от 1806 година, вила Армира , старата тахънджийница и градския музей в Ивайловград, след което ще окажат почит и положат венци пред костите на загиналите хиляди тракийци край Ятаджик, днешно Маджарово. Всеки иска да види този далечен , мил на сърцата им край, с наследството, което предците им са оставили.

Огромният, съвсем нов пловдивски автобус пътува на юг. Пътят се вие покрай лозя и смокини. Край  плодородната червенокафява земя, от която става гъстото и сладко ивайловградско вино. Там е и зелената дива смокиня, от която бабите правеха на времето прочутото сладко от зелени смокини. Днес поколенията нямат и представа, че това не е питомен сорт, че плодовете не стават кафяви, а пожълтяват и падат. Но ароматът остава див – неповторим. Вдъхваш и искаш отново. Няма насищане.

Групата пристига в Долно Луково.  Селото е разположено в най-южната част на България, на 26 км. южно от Ивайловград и на 3 км. северно от границата с Гърция. Въпреки незначителната надморка височина и широката долина на течащата край него река Бяла, релефът е планински със стръмни склонове обрасли с естествени дъбови и букови гори. Климатът е средиземноморски – с мека пролет и дълга и топла есен, горещо и сухо лято и слънчева и дъждовна зима. 

Пред кметството стърчи единственото средиземноморско вечнозелено дърво в България от вида Арбутус андрахне, по-известно сред местните като Пролетна кумарка (или Ягодово дърво). Това необикновено дърво си сменя цвета на кората няколко пъти в годината и расте необезпокоявано точно пред тази „забележителна“ сграда – кметството на Долно Луково.

Там, на площада в центъра на селото, до издигнатата през 1896 година голяма трикорабна базилика „Св. Архангел Михаил” с висока камбанария, посреща групата Елеонора.

Нора, както я наричат галено и накратко. Държи ключовете и се грижи. Пази и поддържа това, което е част от духа ни. Да не се загуби и то в безвремието, както в различни посоки се загуби голяма част от сънародниците ни. Голямата част– безвъзвратно.

Нора води групата към над 200 годишната църква „Св.Св. Константин и Елена” и обяснява богатата история на селцето.

Дало е двама войводи на ВМОРО – Яни Костадинов и Костадин Хасърджиев .

Иван (Яни) Костадинов Грудев е български учител и революционер, деец на Вътрешната македоно – одринска революционна организация, роден на 25 май 1872 година в Долно Суванлий /дн. Долно Луково/, Ортакьойско /дн. Ивайловградско/, в Османската империя, днес в България. Костадин Хасърджиев е български революционер, деец на Вътрешната македоно – одринска революционна организация. Роден е през 1861 година в ортакьойското село Долно Суванли, тогава в Османската империя, днес Долно Луково, Ивайловградско. През 1896 година се присъединява към ВМОРО, а от 1900 година е ръководител на Ортакьойския окръжен революционен комитет. В края на 1904 година минава в нелегалност и става четник при Тане Николов, а между 1905 и 1908 година е самостоятелен войвода на чета в Беломорска Тракия. През Балканската война участва в освобождението на Ортакьойско.

Димитър Запрянов, Георги Занков, Марков от Долна Джумая и Костадин Хасарджиев.

Долно Луково в миналото наброявало 70 къщи с около 320 жители. През 1958 година започва масовото изселване на местното население към града. Страната развивала своята индустриализация.

След това тук се заселват жители от Крумовградско. Нивите били окрупнени в ТКЗС, след което в АПК.

Днес жителите на Долно Луково са около 70. И докато през Възраждането основният поминък е бил пашкулопроизводство и зеленчукопроизводство, сега поминъкът е тютюнопроизводство и сусамопроизводство. Върху алувиалните почви край реката, до началото на 40 те години на 20 век отглеждали и аспержи. Продукцията, заедно с тютюна сорт „басма“, чесънът и десертното бяло грозде заминавали директно за Германия. Тази икономическа политика на страната се оказала успешна и България заела своето достойно място по ръст на  икономическо развитие в челото на страните от Европа.

Историята на над 200 годишната църква „Св.Св. Константин и Елена” е достойна за внимание. П остроена е за няколко дни през 1806 г , със собствени средства на християните от селото. Отвън църквата е каменна, а отвътре – дървена. Особено красив е дърворезбованият иконостас. Хората я построили буквално за броени дни за да спазят султанския указ, че духовен храм с изграден покрив не се разрушава. Градежът на църквата е от плоски речни камъни. Тя няма камбанария и до 1950 година дървено клепало, окачено на един от високите дъбове около храма, възвестявало на миряните за молитва.

От 1992 г. църквата „Св. Св. Константин и Елена” е обявена за паметник на културата. Интересно е да се спомене, че върху вградена на пода пред олтара каменна плоча има уникални надписи написани на старогръцки, на която са увековечени имената на ктиторите на храма. След като са преведени от специалисти, се установява, че върху плочата са имената на поп Димо, Милоулу, Христо, Гемиджоулу Вълчо и датата на освещаването 16 март 1806 година. Сега е открита и още една плоча с надписи в женското отделение на църквата, но те още не са преведени. Вътрешността на църквата също е много интересна. Разделена на две отделения – мъжко и женско. В женското отделение няма стенописи или олтар, докато мъжкото отделение е украсено от дърворезби и стенописи от неизвестни майстори резбари и зографи. И до днес не може да се каже дали иконостасът е дело на майстори от Дебърската или някоя друга по-известна школа от миналото Иконостасът е реставриран през 70-те години на 20 век от художник – реставратора Любомир Радев, а стенописите са реставрирани през 90-те години от художник – реставратора Стефан Аенски.

Хората благодарят на Нора. Прегръдки, целувки, благодарности. И заминават.

Нора остава обляна в светлина. А зад гърба и вечнозеленото дърво излъчва своите червенокафяви искри. Все едно светица в рамката на съвремието.

Иконата на настоящето ли е?

Тръпнем.

Защото както беше казал писателят: „ В днешното все по- бездуховно време , когато комерсиалното убива полета на човешкия дух, ние повече от всякога имаме нужда да си припомним имената, живота и делото на своите национални герои. Целта е да се знае историята  на техния живот и къде почиват техните тленни останки днес. Ако след това някой се почувства по- горд, че е българин, значи целта е изпълнена.“

Белият автобус гълта километри. Спира до античната вила Армира,

Тя се намира на около 5 км южно Ивайловград. Датирана от I-III век сл.Хр. и е призната за най-богатото частно имение от римско време по българските земи. Била е собственост на богат тракийски аристократ, който я построява в центъра на своето земевладение. В центъра на самата вила има огромен басейн, някога живописно пълнел се с водна струя, излизаща от красива мраморна фигура. Цялата вила е била декорирана с плочи и пана от искрящ бял мрамор, част от които може да се разгледа и днес. Стените на коридорите и помещенията са били украсени с цветни стенописи. Уникален и единствен от времето на римската епоха у нас е портретът от мозайка в господарската спалня, изобразяващ собственика с двете му деца – реставриран като част от чудесата на вила Армира. Легендата говори, че тук е отнесен раненият император Валент, след битката му с готите край Одрин, станала по поречието на Арда. Тогава имението е изгорено от готите.

Оказва се, че около вилата тече ремонт .

Реализира се мащабен проект, който да обедини пространството наоколо, с всичките му дадености, за да стане ясно каква е действителността в цялост.

Там са надвисналите 12 метрови стени и кули на крепостта Лютица, с двойна защитна стена от изток, там са пътища и мостове от време оно. Но малко знаят и правят разлика, че тракийските пътища са вървяли по върховете, а римските долу, по поречието на реки и долини. Горе е слънцето, топлината, светлината, закрилниците, бог, рай.

Грях ли е, че зовът на кръвта ни е зов за светлина и топлина, за свобода духом и телом?

Групата отпътува към Ивайловград. Естествено, не пропуска старата потомствена тахънджийница на Данчо Каракехайов. Зарежда се за предстоящите студени зимни дни с естествения кафяв сусамов тахън, незаменим имуностимулант с неизбито олио от семето, с печено сусамово семе за дъхави кифлички сутрин, манов мед и какво ли не още от  лековете на  бабите от непосредственото ни минало.

Искат ли повече ?…Какво да искат?… Те знаят. Помнят. Но дали поколенията ще са така?

Следващото посещение, преди да се отпътува към Маджарово, е Регионалният исторически музей на Ивайловград. Той се помещава в сградата на бившата градска баня, живописна стилна бяла сграда, реставрирана от община Ивайловград през 2009 г.

Спонтанно, Пловдивското дружество си припомня генезиса. В зората на демокрацията местната общинска баня, днешният музей, била приватизирана от някой си. Този някой ипотекирал за крупна сума сградата в местната банка „Тракия“ Банк. Не обслужвал кредита и банката я взема. Натрупала много „лоши“ кредити, банката фалира и бива придобита от „Балкан“ Банк. На свой ред тя е придобита от „Росексим“ Банк . Така местната баня става собственост на някой, който идея е нямал какво е придобил.

Така, по желание на местната общност, кметът на община Ивайловград по онова време, г-н Стефан Танев, помолва Председателя на „Тракийско дружество „Войвода Руси Славов“ ген. Нонка Матова, виден тракиец, тогава народен представител, водач на листата на Пловдив област, да помогне. Г-жа Матова поема ангажимента и в осъществена среща, г-н Емил Кюлев, собственик на „Росексим“ Банк  и предава дарителския акт, с документите на сградата, с изричната воля на дарителя, както е пожелала г-жа Матова, да бъде музей, но не джамия. По- късно г-жа Матова, със специалните указания на Министър Председателя по онова време г-н Симеон Сакскобургготски и Министъра на външните работи г-н Соломон Паси, изиграва съществена роля в отварянето на пътя Ивайловград – Кипринос. Пътят, най пряк към Одрин, неотварян от края на Втората световна война. Минавайки през КПП Ивайловград, знаещите за случая, с горчив смях си припомняха думите на Иван Бунков от вестник „Нов живот“ Кърджали, че най сигурният начин да минеш нелегално границата , било с генерал Матова. Друг е въпросът, че съгласно информацията по случая, така е наречена кавалкадата с колите на кмета на Ивайловград, Областния управител, директори и началници на РДВР Хасково и РПУ Ивайловград, с три автобуса със общински съветници, служители, свещеници и журналисти, преминали през директния излаз от село Славеево към Кипринос, за подписване Споразумение между двата местни кмета за отваряне на КПП на този път, с неговото възстановяване, в интерес на местното население. От другата страна на все още съществуващата тогава граница, гръцката страна е издигнала естакада със сенници за свещениците, официалните лица и дамите. Генералитетът стои мирно долу, до естакадата. След срещата, депутатите от тази област на Гърция, си определят среща в Александруполис, с губернатора на областта , Посланика на Гърция в София и Генералния консул в Пловдив, за вземане на тяхното мнение и решение, като последваща протоколна инстанция. Последват подписите на външните министри и Министър Председателите на двете съседни страни. Пътят с КПП Ивайловград, е приет за преминаване с влизането на България в Европейския съюз, ремонтиран от двете съседни страни и отворен от 2007 година за леки коли и автобуси. Това КПП днес спестява стотици километри обиколни дотогавашни маршрути, за един стадий разстояние.

Ето как нелегалното стана легално, защото вече имаше КПП, със задача да проверява документи и тяхната изрядност.

Така Ивайловград се сдоби със сграда за музей и международен път с КПП.

Сега в Историческия музей се помещават сбирките, посветени на археологическото, културното и историческо наследство на Ивайловград. Старото име на града е Ортакьой, което означава “село по средата”. Наследството на Ивайловградчани е представено чрез множество ценни находки от античната епоха, средновековието, Османския период, Руско-турската освободителна война, както и икони, стари снимки, карти и запазени предмети от бита на тракийци.

Вечер сградата на Историческият музей в Ивайловград е живописно осветена, а зелената градина е приятно място за разходки и отмора след активен ден за туризъм и забавления сред природата.

Автобусът потегля към Маджарово, а сутринта другият автобус и автомобилите с професор Щерев,  пътуват за местността Илиева нива.

Елена Алекова продължава разказа си:

Там преди сто и десет години редовна турска войска избива над двеста пеленачета, скрити край реката – деца на тракийски бежанци от Одринско.

През 90-те години на миналия век Съюзът на тракийските дружества в България решава да съхрани паметта за избитите през 1913-а деца. Построени са параклис („Света Петка Българска“) и чешма, издигнат е паметник (на скулптора Емил Пенчев). Така се оформя Мемориалният комплекс „Илиева нива“, открит през 1996 година. През 2002-а паметникът е поруган. Двете фигурки на деца, посечени от турски ятаган, са изчезнали и оттогава до днес, над двадесет години вече, в основата на паметника зее празнота. Страховит символ на безхаберието и бездушието на нашето време. Венците, които тракийци поднасят пред паметника всяка година около 1 юни – Деня на тракийското дете, запълват временно празнината. Но не е достатъчно. Имаше някаква инициатива за възстановяване му, после още една и трета… Но без резултат… Обществото ни боледува. Когато оздравее, и паметникът ще бъде възстановен. Вярвам!

Този път венците от паламудов дъб, пърнар и зеленика, които сме подготвили, са общо четири. Два от тях поднасяме пред паметника на загиналите тракийчета. Минута мълчание. Снимки за спомен. И отново – в автобуса.

* * *

В спомените си Димитър Карев посочва маршрута на тракийските бежанци от 1913 година: от родните им места през военните казарми в Дедеагач, на път за Фере, където, в местността Узунагач, четите на Димитър Маджаров и Руси Славов прогонват – временно – башибозука, а после през Балъкьой, местността Курбалък, Доганхисарско, и Армаганската долина, село Тахтаджик, Голямо-Дервентските колиби и планината Коджа еля и по-нататък – през скали, гори и урви… чак до брега на Арда, оттатък която е била България и по-конкретно село Ятаджик.

Нашата цел е да преминем последната отсечка – от разклона за село Черничино до Маджарово. Наясно съм, че групата е „шарена“ и малцина имат физическата възможност да изминат целия маршрут. Но в случая не това е важно. Заслужава уважение желанието на всеки от дошлите на похода по някакъв начин да се съприобщи към преживяното от предците, да съпреживее, да си припомни… С Мила Маринова сме решени да минем маршрута от край до край. Предупредихме приятелите ни и тръгнахме. Скоро към нас се присъедини и Любомир от Ракитница, с него бяхме спокойни по целия път през гората, откъдето ни дебнеха всякакви изненади.

За случилото се край брега на Арда проф. Любомир Милетич привежда в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 година“ (1918) свидетелствата на очевидеца Чанко Митрев, бежанец от село Янурен /дн.Янули/:

„Когато приближихме границата при Арда, прeсрeщнаха ни башибозуци от вси страни. Тe са били от Ортакьойско и от други околии. Един час бяхме далеч от Арда, когато ни застигна башибозукът. Пак Русьо Славов и Маджаров завързаха сражение. Бяха издали заповед: напред всички с юруш, защото патроните ни се кратиха, та който успее да си пробие път, ще се спаси. И ние всички напред вървим. Тогава що деца оставиха по пътя! През Арда газихме. Който намерил плитко, премине, други се издавиха. Що жени, що деца, моми се издавиха в Арда, не е за казване! Аз преминах реката, беше до пояс. Ние за ръка се държахме по пет-шест души. Които не се държаха, водата ги отнесе. Малките деца, които не бяха носени на гърб, водата ги завлече. В това време, като газехме реката, башибозукът все стреляше и все в народа. Когато излязохме на другия бряг пак мнозина паднаха, пронизани от куршумите.

Щом минахме реката, посрещнаха ни български войници. И те почнаха да стрелят. Ние помислихме, че са турци. Българските войници, като разбраха какво е, притекоха се към реката и колкото можеха, спасяваха от реката – помагаха, протягаха им ръце. И от нас който можеше спасяваше. Моето момче, 20-годишно, то само е извадило от реката две деца по на 8 години. Носило ги е като умрели, едното се съживило, а другото умряло. От кои села са били тези деца, не се знае. 

Турците останаха отсреща и все стреляха. Около четири дена те там се навъртаха да събират многото имот оставен. Имаше хора с коне, всичко оставили. Множество ранени, особено деца и жени са останали, и много от тях са били избити, а жените и обезчестявани. Какъв ужас беше – през куршумите вик до Бога – страшно, страшно!“.

Димитър Карев също пише за трагедията край Маджарово, но не като очевидец, а по спомени на очевидци балъкьойци (за тези, които ще се чудят, дето за село Ятаджик летописецът пише в скоби, че е Дупница, ще уточня: в пределите на Османската империя селото носи името Ятаджик, след освобождението на тоя край е преименувано на Дупница, през 50-те години на миналия век става Маджарово в чест на спасителя войвода Димитър Маджаров, а през 70-те години е обявено за град):

„Населението ще мине сега между тия две скали, ще прегази река Арда и ще се отправи по стръмния бряг за с. Турско поле, Харманлийско. Предварително в тия скалисти брегове се загнездили башибозушки части, ненаситени още да проливат невинна кръв. И щом хората започнали да минават реката, те откриват залпов огън.. Нашите също откриват огън, но безцелно, тъй като турците са добре закрити в непристъпните канари. Настава паника, пискат жени, деца, охкат ранени и умиращи…“.

 

Мозъкът отказва да си представи подобни картини и ако изобщо си ги представи, му се иска да са епизоди от филм на ужасите, нежели реалност. Много време след като се запознах с тези и много други ужасни истории, изплака в сърцето ми стихотворение („Тракия 1913“). Нека то даде представа за болката ми, когато се докосвам до преживяното от клетите бежанци:

Хала-халовита се зададе
откъм изток, откъм ширинето.
И се спусна пъклен мрак по пладне.
Млъкна славей. Нито слънце свети.

Само блясъкът на ятагани,
отразен в зеници ужасени.
Само хоризонт, в огньове пламнал.
Само смърт. И смърт. Земята стене.

Няма кой тъгата да изпие.
Няма кой сълзите да преглътне.
Над полята сив сокол се вие.
А реките – кървави и мътни.

Кой смъртта невинна ще изкупи
на деца, жени и старци клети?
Само ужас. И живот пречупен.
И в безкрая някъде – небето.

Даже неродени и без име,
а кръвта им с кръв и прах се смеси.
Боже, ако някъде Те има,
приюти душите им злочести.

Изсуши сълзите им, вдигни ги
от смъртта, в която изгоряха.
Щом нерада участ ги застигна –
дай им Твоята небесна стряха.

За това, че всичко им отнеха,
за смъртта, за горестните вопли –
нека имат Твоята утеха,
нека Твоята любов ги топли.                 

* * *

С Мила и Любомир успяхме да преминем отсечката и край Маджарово се присъединихме към онези от групата, които, предвид здравето, се бяха придвижили с автобуса и колите.

Тракийският мемориален комплекс край Маджарово включва пантеон костница, издигнат в далечната 1948 година, параклис „Света Петка Българска“ от 1995-а, и паметника символ „Тракия без граници“.

 

Петнадесет години след клането край Маджарово по инициатива на тракийските дружества в региона се организира първото официално поклонение пред паметта на жертвите. Впоследствие костите на загиналите са събрани в общ гроб, а през 1948-а са преместени в пантеона костница. На откриването му войводата спасител на бежанците Димитър Маджаров разказва спомени за трагичните събития.

В началото на тоя век събирахме пръст от всички родни места на бежанците от Одринска и Беломорска Тракия и я поставихме при костите.

Във вчерашния ден тук се е състояло Националното поклонение по случай 110-годишнината от разорението на тракийците с участието на президента Румен Радев. Пред пантеона костница – венец до венец. Зашеметяваща грамада от цветя и багри! Всенародната почит, за която свидетелстваха десетките венци, не можеше да не предизвика сълзи в очите. Когато се събрахме всички участници в похода, и ние поднесохме двата венеца от паламуд, пърнар и зеленика. И нашата почит. И нашата незабрава. Почти без думи. Думите в такива случаи са ненужни. А и най-често не стигат.

Пред Паметника – костница отец Милен Недев извърши заупокойна молитва за душите на невинно загиналите край Ятаджик /дн. Маджарово/. Упокой на Душите им.

Събралото се мнозинство, свело глави, държеше запалените свещички и се молеше. За душите на мъртвите, за да няма повече гонения, смут, война, кръв и терзания…

Последни снимки. Трогателно сбогуване с приятелите, стари и нови, със съмишлениците, близки и далечни. И отново на път – всеки към своя дом.

До следващия поход!

22 октомври 2023

Като красиво затваряне на кръга и съдбата на Димитър Карев…

Тази година традиционния Регионален тракийски събор и селищен празник в Горно Ботево се проведе не на Димитровден (26 октомври), а на 22 октомври. По щастливо стечение на обстоятелствата и по покана на Ани Щерева и аз се намерих там. Бях щастлива да видя отново проф. Атанас Щерев, Мила Маринова, Иванка Мечева, Иван Минчев, Стана Христова, Марияна Манева… Мариана Манева е председател на местното тракийско дружество. Тя именно откри събора, като изпъстри словото си с разкази за злощастната участ на балъкьойци във времената на кланета и гонения. Бе дадена думата и на проф. Атанас Щерев и Иванка Мечева, председател на Тракийския женски съюз. Поднесохме венци и цветя пред паметника на загиналите в Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война, както и пред бюст-паметника на Димитър Карев…

Балъкьойският летописец уточнява защо неговите съселяни през 1913-а, а и по-късно, през 20-те години на миналия век, се заселват именно в Старозагорско? И самият Димитър Карев в края на септември 1913 година преживява своята „12-дневна одисея по Бяло, Мраморно и Черно море“, според както пише, „и при постоянен страх и трепет пред неизвестността стигнахме обетованата земя – България“. Стъпил веднъж на свободна отечествена земя, той се устремява към Стара Загора, защото балъкьойци от по-ранно време са пуснали там корени:

„Едно време – повествува той в „Един кът от Беломорска Тракия (Балъкьой)“, – нашите бащи и деди, след освободителната Руско-турска война (1878 год.), след оттегляне на руските войски от Тракия, бягали и се установили в Стара Загора и околията. И ние, като се снабдихме с открити листове от околийското управление в Бургас за безплатно пътуване, тръгнахме за Стара Загора, а и нашите съселяни балъкьойци, между които беше и татко ми, които в разказа си оставих към с. Турско поле, Харманлийско, непременно щяха да дойдат в Стара Загора, поради роднински и други връзки с останали балъкьойци от 1878 год.“.

Още същата година обаче Българската армия реокупира Беломорска Тракия и след някой и друг месец Димитър Карев с радост се завръща в родния си край, който обича повече от всичко на земята. Когато по силата на конференцията в Сан Рено (1920) Беломорска Тракия им е преотстъпена на Гърция, балъкьойци отново напускат селото. Този път завинаги. Повечето от тях се заселват в Горно Ботево, Старозагорско. Семейството на Димитър Карев се установява в село Съдийско поле.

Потомците на балъкьойци в Горно Ботево не забравят дейността и делата на Димитър Карев, поборника, учителя и летописеца на Балъкьой и в знак на признателност назоват местното тракийско дружество и местния пенсионерски клуб с неговото име, а през 1998 година издигат в селото негов бюст-паметник. Оттогава всяка година на Димитровден проф. Атанас Щерев тук дава курбан и се провеждат и Регионален тракийски събор, и селищен празник. 

След официалната част на тазгодишното издание започна една празнична програма – свят да ти се завие от цветове, от багри, от гласове, от вихрени хора и танци. На първо време бяха изпълненията на Женска певческа група „Тракийка“ при Народно читалище „Пробуда – 1927 г.“, Горно Ботево. Веднага след тях звънна гласчето на старозагорския славей Дария Стоянова и чак природата се смълча. После се понесоха в народни танци и хора няколко групи деца на различна възраст от Детско-юношески танцов състав „Броеничка“ – Стара Загора, с главен художествен ръководител и хореограф Данаил Тодоров и ръководители Златина Александрова и Симона Вълчева, а прекрасните български естрадни песни, изпълнени от Аделина Бояслиева и Петър Венчарски напълниха очите на всички ни със сълзи на радост, носталгия и умиление.

* * *

Има хора смрачени, които във всичко търсят мрак, печал, отчаяние. Те не веднъж и дваж недоумяват как е възможно да поменуваме тракийските мъченици, наши предци, преминали през огън и меч, през кървища и долини на смъртта, а вместо само да скърбим – и да пеем, да играем хора, да се веселим. Не веднъж и дваж и аз съм се питала. Един път внезапно проумях. Има на тоя свят мрак. Но има и светлина. И ако някой живее само с мрачината, трябва ли непременно и другите да въвлича в нея? Та нали в една велика и свята Книга е казано:

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир“ (Еклесиаст 3:1-8)…

За да ни има нас днес – тези, които сме, такива, каквито сме – нашите предци е трябвало да преживеят своята Голгота. Един е положил кости, друг е прекосил ада и по чудо се е спасил, трети само е минал през чистилището… Но каквото и да е било – всичко онова невъзможно и невъобразимо от човешка гледна точка зло, което тракийските бежанци, нашите предци, са преживели и преодолели пряко сили, пряко воля, пряко страхове, пряко ужаси, е довело в крайна сметка до това ние днес да се родим, да бъдем, да живеем и да продължим имената им, кръвта им, корена им, песните им, танците им. В този факт има нещо отрадно. Нещо красиво и величествено. Защото така – чрез нас – нашите предци са възречени. Не само възречени, а и възкресени (ако перифразираме думи на Никола Инджов от романа му „Възречени от Манастър“, 2001). Затова, освен покрусата от страданията и мъките им, през които са преминали, и радост днес възпламенява душите ни и кръвта ни. Затова и ще мълчим, и ще пеем. И ще плачем, и ще играем хора. Защото животът преминава през смъртта и пак и пак тържествува. И тъй ще е до века. Защото така се поддържа жива паметта за времето, в което живеем. С възсъздаването на песни и танци, обичаи, носии. С писмовните свидетелства на всеки един от нас, ако е възможно. С вярност към истината. С отговорност пред Бога. За да ни има като българи. За да ни има като хора. Като кръв. Като корени. Днес. И нататък.

А за онези, които смятат, че всичко, което  правим, е напразно, че писанията ни са обречени на забрава, че животът е лишен от смисъл и светлина, ще припомня думите на Димитър Карев, изречени по повод на завръщането му в края на 1913 година в родното село:

„Прибрахме се в своята скромна и сиромашка къщичка, но за нас много по-мила и скъпа от най-разкошните дворци. Накладохме си огън на огнището в комина и кой като нас – щастливци! Човек трябва да види, да преживее и изпати много беди, премеждия, злини, за да разбере смисъла и ценността на живота“.

От тази „скромна и сиромашка къщичка“ на Димитър-Каревото семейство вече не е останало нищо. Помня я отпреди години полусрутена. А и тя вече е изличена от лицето на земята. Но споменът за нея все пак продължава да витае някъде в пространството тъкмо благодарение на оставените от летописеца слова. Това е то силата на Словото. Това е то силата на Паметта. Наистина!

Великите, смели и самопожертвователни дела не са всекиму съдба. Единици са избраните. И пак те, в очите на гореупоменатите скептици, изглеждат смешно романтични, а саможертвата им – глупава. Но по-добре смешно романтичен и глупав в нечии невиждащи очи, нежели неизпълнил промисъла за своя живот. А смисъла и ценността на живота човешки най-често са в простичките неща, в ежедневните радости, копнежи и въжделения, и трябва наистина да минем през горнилото на страданията, за да усетим смисъла на това, че сме живи, и цената на това, че живеем.

3 октомври – 10 ноември 2023

BulgarianEnglishRussian