26 март – Ден на Тракия

На 26 март празнуваме най-голямата победа на Българската армия през Балканската война – превземането на Одринската крепост на 13/26.03. през 1913 г. 

От 20-те години на ХХ век тракийските дружества, армията, църквата и българската културна общественост честват Деня на победата край Одрин. Този ден е обявен от българското правителство за официален празник на 23 март 2006 г. С него се чества подвигът на българските войни, паднали край Одрин и из тракийските полета, както и почитта и паметта към хилядите българи – тракийски бежанци, намерили подслон в пределите на България и запазили родовата си памет.

След Освобождението на България от турско робство през 1878 г., Берлинският договор оставя Източна и Западна Тракия отново под турско робство. Живеещите там водят борба за освобождението си и присъединяване към България . Избухва  Кресненско – Разложкото въстание, а после и Илинденско-Преображенското. Върхът е Балканската война.

През 1912г. България започва дълго чаканата борба за своето обединение. Идеалът на царството е всички българи, останали на чужди територии да бъдат присъединени в една голяма държава, каквато се е очертавала Санстефанска България. Конфликтът започва и родните войски настъпват срещу турските врагове. В самото начало на войната българите постигат победи. Царските войски се изправят срещу центъра на османските сили и ги обръщат в бягство. Втора армия заема позиции около непревземаемото укрепление Одрин и го поставя под обсада, докато другите части настъпват. С огромни победи войниците достигат на 30 километра от вражеската столица – Цариград (някогашен Константинопол). В тила Одринската крепост остава под командването на султанския гарнизон.

На 13 март (26-ти нов стил) 1913 г. по време на кървавата Балканска война, наречена Освободителна, българите извършват един от най-огромните военни подвизи в новата ни история . Под командването на генерал Георги Вазов непревземаемата турска крепост Одрин е превзета.

В навечерието на войната укреплението е модернизирано от османците, отбранителните съоражения са разположени на три позиции, които включват окопи, огневи позиции за артилерията, фортове и картечни гнезда. Отбраната и се ръководи от един от най-големите и опитни турски военачалници – Шукри паша, а на негово разположение е огромен гарнизон от 70 000 войници, около 500 оръдия и около 40 картечници. Превземането на крепостта е възложена на смелите бойци от Втора българска армия. До декември 1912г. градът остава блокиран от българските войски, но до бойни действия не се стига.

Армиите на Фердинанд не успяват да пробият отбраната край Чаталджа и превземането на Цариград става невъзможно.

Турците склоняват да подпишат примирие, като се съгласяват блокадата над Одрин да остане. През януари обаче в Османската империя е извършен преврат и от Цариград обявяват, че ще продължат военните действия. Българите се активизират и на 3 февруари, в изключително тежки условия, започва битката за крепостта.

Поради липса на коне оръдията на царската армия са теглени от волски впрягове, които за кратко време изминават огромно разстояние докато стигнат до Одрин. Междувременно студът дава своите жертви сред войниците. В началото на март българите са струпали близо 160 000 войници, 424 оръдия и 96 картечници около града. В помощ са се притекли и близо 47 000 сръбски бойци.

Българската авиация в състав от 3 аеропланни и 2 балонни отделения също се включва във военните действия и подпомага сухопътните войски.

Обсадата е разделена на четири сектора – Източен, Южен, Западен и Северозападен. Най-големия по дължина фронт се пада на Източния сектор, където са съсредоточени половината от силите на атакуващите, начело на които застава генерал Георги Вазов.

Подготовката започва. Планът за атаката е изготвен от самия генерал Михаил Савов – помощник на Главнокомандващия БА. Според него трябва да се създаде илюзия, че острието на българската офанзива е насочено срещу Южния сектор, докато основните сили се подготвят да нападнат фортовете Айджийолу и Айвазбаба. Щурмът на крепостта започва. Враговете са подложени на 10-часов страховит и унищожителен артилерийски обстрел, след което 56-ти пехотен полк се хвърля в атака. Към него се присъединяват юнаците от 23 Шипченски, 10 Родопски, 32 Загорски, 29 Ямболски, 57 и 58 пехотни полкове. До сутринта на 25-ти предната позиция е превзета и оцелелите османци се оттеглят в основната цитадела.

Турците успяват да отблъснат следващата връхлитаща вълна и българите се оттеглят за кратко, за да се прегрупират. На Южния сектор родните войски успяват да се придвижат напред, а сърбите в западния и северозападен сектор са отблъснати и понасят големи загуби. Основната задача обаче се пада на бойците в Източния сектор.

Край Одрин за пръв път в историята на света е използвана военната тактика „огневи вал“ – артилерията покрива настъплението на пехотата, която следва отблизо. В последствие подобни поведения се прилагат на практика в Първата световна война и влизат в много от учебниците по военно дело. Ударите на артилерията са разкъсали бодливата тел, а онази която е останала – войниците покриват със собствените си шинели. Конната батарея на майор Друмев смело подпомага сражаващите се българи. През нощта на 13 март фортът Айджиолу е превзет от 10 Родопски полк, а рано сутринта на същия ден пада и фортът  Айвазбаба. Двата форта падат благодарение на устрема на могъщата българска армия.

Турският офицер Хасан Джемал си спомня паметния ден:

„Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет… с хиляди снаряди щукат в Одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите… Докато Шукри паша не вдигне бели знамена огънят няма да спре.“

Лейбгвардейския полк на НВ Фердинанд, влиза в превзетия град.

На сутринта на 26-ти след разгрома на главната част от цитаделата, отбраната е разбита и българите започват да нахлуват в града. Последната турска съпротива е премазана. Михо Георгиев – войник от 29 пехотен ямболски полк издига българското знаме върху Селим джамия. Командващият гарнизона Шукри паша е пленен, от уважение той предава сабята си на командващия генерал-лейтенант Никола Иванов. Втора българска армия губи близо 1316 убити, а ранените са 6329. В плен попадат 33 500 турски войници, 413 оръдия, около 12 000 пушки и 50 картечници.

Падането на Одринската крепост е едно от най-славните постижения на българското военно дело. Известна като един от най-здравите фортове в Югоизточна Европа, тя била защитавана от гарнизон, наброяващ  60 хиляди войници и офицери,  524 оръдия и 60 картечници. Нейните укрепления ограждали внушителна площ в размер на 250 кв. км. Строена от европейски специалисти, според военните експерти, можела да падне само след продължителна обсада в течение на няколко месеца, и то единствено от най-елитната и модерна армия по това време в Европа – пруската.

Тогавашните специалисти залагали главите си, че крепостта е непревземаема с щурм. Но точно по този начин я превземат българските войски. Атаката започва на 24 март 1913 г. За две денонощия българската армия разкъсва огражденията, пробива фронтовата линия при Айвазбаба, Айджиоглу и превзема Одринската крепост.

Крепостта е превзета от Втора българска армия под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов. 

В поздравителната заповед от 26 март 1913 г. до войските на източния сектор генерал Георги Вазов заявява: „Офицери, подофицери и войници… вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин“. 

Командващият Втора българска армия генерал Никола Иванов пише в спомените си: „Така се извърши превземането с открита атака Одринската крепост, че учуди военните среди, издигна името на България и прослави българското войнство по всички части на света“. 

Светът е учуден от невероятния патос и възторг на българите преди и по време на Балканската война от 1912 г. „..Българските майки изпращат своите синове на фронта край мобилизационните пунктове, край казармите със заръката да се върнат като победители от тази война и да освободят своите поробени братя и сестри от Македония и Одринска Тракия. Ако, не дай си Боже загинат в боя, то да се върнат, но с рани на гърдите, а не позорно бягайки пред врага. Както древните спартански майки са изпращали своите синове на фронта така и българката, въпреки любовта към своите чада е изпращала своите синове на фронта с такива заръки… Срещу армията на Османската империя, която по това време е много добре окомплектована и подготвена, българският пехотинец, обучаван по Суворовското правило „куршумът е глупак, щикът е юнак“ с огромна смелост продължава все още да използва масово атаките  „на нож“ срещу противника и да го обръща със своя героизъм в бягство. Чужди лекари от други държави – руски и западноевропейски, са учудени, как може леко ранени български войници, някои от които са хващали турските щикове с голи ръце, за да могат да неутрализират противника в ръкопашния бой, по-късно не са искали да бъдат лекувани в лазаретите, а са искали час по-скоро да бъдат превързани и върнати при своите другари в своите полкове, за да продължат да громят турците и да отмъстят за петвековното робство…“

Превземането на Одрин слага практически края на Балканската война от 1912 г. В обсадата на непревземаемата крепост българите за пореден път показват своя невероятен кураж и невиждана смелост. В името на идеала родната армия извършва нечувани подвизи, които завинаги ще останат в сърцата на целия народ. Нека не забравяме героите от Одрин.

Турция капитулира. Подписва се мирният договор между България, Турция и Съюзниците. Източна и Западна Тракия се освобождават от турско робство и се присъединяват към България.          

 След тази война, трайно в пределите на България остават Родопите, Пиринския край,  Малко Търновско, Свиленградско и Царевско.

Денят 26 март по своята значимост се доближава до 3 март, освободени отново са български земи, останали 35 години под робство.

И сега в сърцата на тракийци мъката, трагедията от миналото,
загубата на родните места не заглъхва.

От 20-те години на ХХ век тракийските дружества, армията, църквата и българската културна общественост честват Деня на победата край Одрин. От 2006 година този ден е признат официално и от българското правителство за Ден на Тракия.

Почитайки величието на българската армия с превземането на Одринската крепост, уважавайки жертвите на българския народ в Източна Тракия, трябва да се научим да използваме историческите факти. На младите хора, нашите следовници,  им предстои да извървят дълъг път, но никога не трябва да забравят от къде са тръгнали, защото онзи, който не помни миналото и корените си, няма бъдеще.

Ген. майор инж. Нонка Матова 

Председател  на

„Тракийско дружество  „Войвода Руси Славов“

Споделете публикацията с вашите приятели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *