През XVIII век много българи от районите на Средногорието, Родопите, Старопланинските области и Северна Тракия се преселват в южните части на Тракия привлечени от плодородните й земи, сигурните пазари и създаваните нови икономически отношения. Проведеното преброяване на населението в Османската империя през 1873 г. свидетелства за състоянието му по места. За Одрински вилает и санджаците му: Одрин, Текир-даг/ Родосто/ и Галиполи за населението му в нофузите сочи: българи 59,5%, гърци 20,3%, турци 16,5% и 4,9% са другите народности. Споменатите данни документират, че във вилаета българите са 219 196 души и са най-голямата съставна част от населението. Цифрите от посоченото преброяване говорят за състоянието на етносите в областта, в която преобладаващо е българското население. В следващата статистика от 1878 г., обнародвана във вестник „Куриер д‘Ориент“, са публикувани най различни данни за етническия състав на областта. Посочените данни са продиктувани и резултат от разположението на силите в самата Османска империя през 1878 г. сочат и влиянието и ролята на Великите сили. Всеизвестни са събитията от 1877/78 г. Те предопределят последващия развой на събитията в този район, с поражданите бежански неволи в южна Тракия и възникването на групи от тях. По време на военните действия през Руско-турската война и през в следващите няколко години след Берлинския конгрес се изселват от районите турски бежанци. Въпреки усилията и опитите от тях 11600 души да се завърнат в някогашните си изоставени поселища са възпрепятствани от реакциите на Временното руско управление в цялата Пловдивска област. Техните опити се възпират от решение и последвалите го мерки взети главно под давление на българите с довода „че изселниците турци са се опетнили с престъпление, за което ще бъдат арестувани и предадени на съд“. Според клаузите на договора и оттеглянето на руските войски от тези територии, главно Беломорска Тракия, през есента на 1878 г. се поражда обратния поток на бежанци от райони с преобладаващо българско население. След наложената несправедливост като резултат от казите Силиврия, Чорлу, Чаталджа, Димотика, Софлу, Фере, Лозенградско и Малкотърновско масово се изселват българи, за да избегнат зверствата на турците в посочените райони. Около 8000 са бежанците, които изпращат прозби за помощи до префекта в Пловдив, с искане за получаване на места за отсядане в различни селища из областта. В тях се сочи и за възникнали проблеми при възвръщане или въдворяване във владение на завръщащи се турски собственици. При тази ситуация управата решава: независимо, че тракийските бежанци са се грижили за нивите на изселниците турци, обработвали, засявали и грижели за тях, издигали покриви или изграждали на ново съборените им и заварени някогашни домове – те са принудени да ги изоставят. Показно за това е изложението от 78 тракийски бежанци до Пловдивския префект с дата 17 октомври 1879 г. В тях споделят, че не могат да живеят „подобаващо и добре в майка България“. С искрена болка съобщават: „Децата ни измряха от студ и затова молим г-н Префекта, да ни даде свободен билет, за да се завърнем в старото си отечество, че друго спасение за нас няма“. За случващите се събития в Пловдивски регион пише и в дописка си в.„Народен глас“: „Сега, когато загубиха и покъщнина и посев в старите си местоживелища… бежанците оплакват днес и загубата си на толкоз месечните си трудове в местата, гдето ги бяха заселили /из Пловдивско/. Сега те се връщат в Одринско, много по-голи, много по-бедни, отколкото бяха, когато бягаха от там“. В размирното време една част от преселниците тракийци остават в желаната България, в Пловдивски регион а други се връщат. Завърналите се по старите си места българи по решение на Високата порта, след 1880 г. принудително се изселват със семействата си в Азия.
В началото на XX век из областта постоянно се заселват по единично бежански семейства от Одринска Тракия. Установили се, записват децата си в български училища, а те стават членове на създадените дружества, комитети и братства, чиито цели са автономия и защита на откъснатите български територии в Македония и Одринско с идеята за пълната им автономия. Включването им сред тях считат за етап от постигане на обединението на разкъсаното отечеството. Съпричастно със „съдбата и участта на поробените братя“ е населението от Пловдивския регион, като засвидетелства своята загриженост за тях по различни поводи .
Пловдивските тракийци открито изразяват идеята си за обединение на „преселенците“ в своя си организация. Съпричастни и подкрепили идеята на Варненското дружество „Странджа“, те са сред първите желаещи обединение, с идеята „за нравствено и умствено подпомагане на българщината в Одринската област“. Успяват да изградят свое обединение от преселенци одринци в края на 1896 г. Публикуваното е възвание във в-к „Странджа“ маркиращо началото на обединението. То е израз на належащата им нужда, съпричастност и необходимост за осъществяване на заявената цел за създаване на дружество на живеещите в Пловдив преселенци от Одринския вилает: „ Съотечественици! Ще се откажем ли от родната земя дето са живеели нашите прадеди, деди и сега живеят най-милите ви? Ще се покажете ли хладнокръвни към свещения глас който ни вика…. Сдружавайте се родолюбци и помогнете на угнетените си братя, сестри, бащи, майки, роднини и приятели!“ Възвестеното във вестника от 15 януари 1897 г. бележи началото на пловдивското обединение на тракийци. Инициаторите на възванието са и първите му членове и първото ръководство на новосъздаденото дружество. Още през следващия месец те се включват и участват в работата на създадената тракийска организация в пределите на България. Сред участниците на първия конгрес в Бургас са и представителите на новосъздадената Пловдивска организация. Членовете и участват във всички следващи проявления и подкрепят своите съидейници от различните селища. Още в началото за свой празник определят датата 19 февруари, деня на сключване на Санстефанския мирен договор /по стар стил/ и го отбелязват подобаващо.
Проследявайки организационния живот на създаденото дружество през дългия му период на съществуване, се откроява стремежа да се осъществява и изпълнява мотото, заложено начело в организационния вестник, мото на техните идеи носещи в сърцата и смисъл на действията им, мото покриващо се с увереността и въжделенията, че „духовната и политическа свобода се придобиват чрез нравствено и умствено развитие“. Започващото начало е отбелязано с голяма публична изява. Провежда се многохиляден протестен митинг на 28 декември 1897 г. на площад „Цар Симеон“ в центъра на Пловдив. Митингът е продиктуван и породен от тежкото положение на българите в Македония и Одринско. Организиран е и против водената политика на унищожаване на българщината в двете области на Турция. Организаторите имат за идея „въвеждане на реформи в Турция за облекчаване положението на тамошните им братя“. Следват още няколко митинга на същото място със същите искания: на 6 октомври 1901 г., на 30 септември 1901 и на 9 февруари 1903 г. На протестните сбирки присъстват мъже и жени, възмъжали и пораснали деца, наследници на беломорци и жители на пловдивски окръг. Участват всички. В архива на дружество „Войвода Руси Славов“ Пловдив се пазят фотографии на участвали в тях семейства и потвърждават тезата, че сред участниците са и жените. Те са сред тях, въпреки че все още не са се обособили в своя женска организация. Заедно с мъжете си, като техни най-добри и верни другари, те също са съпричастни с всичките болки, тежнения и радости и живеят с проблемите и на дружеството. Именно те, единни с въжделенията и идеите на своите съпрузи и другари, са рамо до рамо с тях в тези решителни моменти. Значима е закрилата и ролята на майките, на съпругите, когато трябва да подпомогнат и изразяват съпричастността си с тях. Имат роля дори при провеждането на нелегалните сбирки, събрания или конгреси. Така се случва и през 1902 г. при провеждащия се в Пловдив конгрес на тракийци, на който присъстват и дейци на движението от национален мащаб и то с голям ранг. Сбирката е в деня, в който града се провеждат и т.н.“Юнашки игри“. За да се не забележи масовостта на провежданото събиране, именно жените по всякакъв начин и с готовност осигуряват безпрепятственото присъствие и охрана на поредната тракийска сбирка. Вероятно, са си плащали или не, „членски внос“, или той се е водил на членовете на дружеството, на техните съпрузи или братя, но независимо от това, винаги жените са били редом с тях, със силния пол при изявите им. Навсякъде има жени, виждат се сред запазените фотографии – на вечеринки и тържества, на театрални представления, сказки, коледни и юбилейни тържества. Те са сред основните движещи сили по различни организирани от дружеството поводи – дори при подготвянето, обличането и носенето на тракийските одежди от съпрузи и приятели. Винаги и те са се готвили и открито са изразявали отношението си. Успявали са да покажат необходимост от отношение, да докажат желанията си за единство при постигане на необходимата, желана и набелязана цел от организацията. През годините заедно с редовните членове-мъже, жените са сред активните и развиват особено широка дейност при събиране на средства и дарения в подкрепа на борбата за осъществяване на тракийската кауза, подбудени и от личните си преживелици. С участието си жените доказват готовност за осъществяване на мероприятия и идеи все в полза на дружеството, подпомагайки и общата му каса. Съхранените фотографии от изяви, провеждани под такива форми, свидетелстват за разнородния състав на участниците. Личат представители и на двата пола. Не малко сред тях са жени. На провежданите и по други поводи мероприятия, тракийци изразяват протеста си като единни с организаторите. Те са главно: против Ньойския договор, против разтурянето и закриването на дейности /четите /отряди/ са обявени за терористични, съгласно договора от Ньой и България е задължена да не ги поддържа и ги премахне/, против „противоконституционния акт на правителството, взет под външен натиск“. На тях изразяват убежденията си „за ненамеса във вътрешните интереси и права на самите българи“, в страната и извън нея. Призовават правителството ни и европейската дипломация към съпричастност с проблемите им. Настояват за необходима загриженост за живота и честта на братята, останали в робство. Към тях отправят взор на надежда и чрез реакциите си изразяват несъгласие по повод на извършените погроми в различни области и части от Турция и Гърция – Костурско, Дебърско и Малкотърновско, където все още има техни родственици и братя. Хиляди са участниците в митингите в Пловдив за защита на потърпевшите и погромите там, за новите бежанци. Конкретните данни в тогавашната преса сочат че в единия участват около 5 000, в следващите от 12000 до над 15000 души. Сред тях са представителите и на двата пола. На поизбелелите фотографии в тогавашните вестници сред тях са и не малко жени и млади момичета, което потвърждава и съпричастността на нежния пол.
Идва първото закриване на формат на Пловдивското дружество – разтуреното през 1903 г. македоно-одринско дружество. То продължава дейността си под формата на легалното Благотворително дружество „Братство“, създадено първоначално за подпомагане на пострадали тракийци. След погрома на Илинденско–преображенското въстание то изпълнява обединителната и подпомагаща роля на някогашното им дружество. Използвайки всички форми, начини и средства и с участието на жените, чрез него се събират помощи и провеждат мероприятия, които подкрепят част от старите и новите бежанци.
„Всеобща радост“ е обявената мобилизацията в страната, през септември 1912 г., очаквана с нетърпение от цялото население, с вяра и увереност в успешния завършек на тази така желана война. Както в цялата страна и тук някогашните беломорци с радост и веселие, с музика и увереност се подготвят и изпращат от къщите си войници към сборните пунктове. Сред призованите са и придошлите след 1878 г. тракийци. Време, в което се подготвят и изпращат и четите на Михаил Герджиков и Руси Славов в пограничните български райони. Записват се сред тях доброволци и действат за общата кауза. Свои представители имат от македоно-одринските дружества, от братствата им, пък се записват в опълчението. В навечерието на войната е ушито в Пловдив специално знаме, извезано и приготвено от македоно-одринското братство. Обхванати от небивал ентусиазъм го развяват най-напред в града. Знамето е връчено на парада преди заминаването на Единадесета серска дружина. Знамето е измайсторено и везано от женски ръце и топлено с много любов, която те съхраняват към своята безценна, измъчена и злочеста Тракия. Неговите майсторки остават неизвестни, но подвигът им е съхранен. Чрез работата си върху знамето, жените тракийки са изразили своята съпричастност и подкрепа към съдбата на все още поробените братя. В него те са вградили признателността и любовта си към своята Тракия, лелеейки да я видят свободна в границите на България.
По бойния път на нашата армия, това знаме се вее победоносно на 15 ноември 1912 г. край Одрин и над офицерите и войниците от пленения турски корпус на Мехмед Явер паша, който сам, захласнат от победите на армията ни през всички военни действия заявява: „как няма да победите с такива млади и сърцати бойци“. На парада на българската войска, по повод Деня на храбростта и проявеното й безпримерно войнско достойнство на площада в Гюмюрджина през май 1913 г. същия трибагреник се вее отново. Знамето, съхранило и поело в себе си любовта към земята хранилница Тракия води българска войска по родните пътеки на тракийци.
Но развоят на събитията през Втората Балканска война, проваля и разрушава увереността на всички българи. „За българите в Тракия, казва Л.Милетич, настъпват страшните дни на юли 1913 г.“. Разказите за ужасите, погромите и преживяното, отдавна са известни и свидетелстват за насилственото обезбългаряване на Тракия. Първите, успели да избегнат злочестията – новите бежанци, през лятото на 1913 г. са в Пловдив. Заварените и придошлите беломорци отново са сред първите, изразили съпричастността си към тракийската кауза. Включват се активно в проведения женски бунт в града на 6 май, породен от тежкото им положение и чрез обособения в края на годината женски комитет за подпомагане на бежанците. Прииждащите са над 20 000 и надхвърлят цифрата в следващите години. След Първата световна война, решенията от Ньой настъпват пагубно за българите. Всеизвестните преследвани, разорени и отчаяни българи отново напускат своите домове. Майка България ги приема. Пловдив и регионът отново ги приютяват. От януари 1921 г., като продължител на „одринските тракийци“, пловдивчани изграждат свой клон „Тракия“. Първите му няколко години са наситени с проблемите за устройване на бежанците с жилища, оземляване, работа и издръжка, свързани с опити за облекчаване на мизерното им съществуване. Значими са акциите по събиране на необходими облекла, дрехи, обувки и покъщнина в които участват представители и от двата пола и то тракийци, уредили се и заселили се от преди няколко години в района.
Усядайки в окръга, тракийци провеждат първата си голяма проява – митинг на 9 април 1922 г. заради предаването на Беломорска Тракия на Гърция и Турция, на който изготвят резолюция и предложение за необходимост от плебисцит там и като резултат определяне автономността на областта. Сред привържениците на пловдивчани отново са воеводите Димитър Маджаров и Руси Славов заедно с подкрепящите ги техни другари Живко Каунджиев, Тодор Чалбуров, Георги Арнаудов и Васил Пижев. Всички заедно, чрез проведения тук конгрес през август същата година, затвърждават дружеството като необходима и значима институция сред пловдивчани. Назовават я „културна, просветна и благотворителна институция“. Преживелите многото мъки и неволи, изоставили домовете си в далечна и свидна Тракия, успели да се заселят в пределите на майка България през 20-те години, са вече уморени от живота си на бежанци. Въпреки всичко са обсебени и живеещи с борбата за оцеляване и най-вече на своите подрастващи деца. В новата си родина, запазили своето достойнство и чест с много усилия и труд се стараят да предоставят на поколението си равнопоставеност с техните връстници. Възмъжалите набързо синове и дъщери, възпитавани в родолюбие и любов съм измъчената си майка Тракия, продължават поетия от родителите път, път на преданост към идеите им и борба за тяхното осъществяване в организацията на тракийци. Затова обхванати от младежкия си плам и жар на 26 октомври 1923 г. „към организацията си“ образуват младежко дружество „Беломорец“, а поканата към живеещите в Пловдивски регион тракийци е към „младежи и младежки“ да се включат в новото дружество. Поканата предопределя състава му – от младежи и девойки, заради тяхната взаимност и за определяне правото им на глас. Свидетелство е фотографията на „Беломорци“ публикувана във в-к „Завет“ от декември 1925 г. В дописка в същия вестник след направения отчет за изминалата агитационна седмица те споделят, че / на 15 ноември/ след закриването му дамите остават и образуват своя си „дамска група“. Датата фиксира началото на женско обединение в дружеството, което от секция прераства в самостоятелна организация. В следващите десетилетия секциите на голямото тракийско дружество провеждат почти всеки месец свои сбирки с разнообразни програми и запълват дните на беломорци до новата забрана от 1934 г. Най-чести са организационните и общите събрания с „важен и специален дневен ред“, не малък брой са и с протестна насоченост. Последват ги акции, участия в митинги, вечеринки, литературни вечери, театрални представления, сказки, „танцувални забави“, юбилейни и коледни тържества, панихиди и паметни вечери, етнографски и фолклорни изяви и излети до селища с големи групи тракийски бежанци в района и контакти с тях. Ежегодно провеждат и т.н. агитационна седмица в подкрепа на каузата за Тракия и не на последно място дарителски акции за поддържането на своя вестник „Тракия“. В провежданите паметни вечери посветени на изявени от близкото минало тракийски дейци и войводи, споделят, че ги провеждат „за поуката на младите“. Те свидетелстват през годините за съществуващата приемственост сред поколения тракийци без разлика на възраст и пол. В тях говорят за смисъла на провежданото мероприятие – „от дейността /на тези тракийци/ могат да извлекат поука младите – надежда на старите, които си отиват“. За доброто функциониране и своя живот в организацията изграждат комисии, в работата на които са заложени принципите, спомагащи „за духовното и моралното им издигане“. Три са насоките на оформените комисии: „за културно просветна дейност“, за „гимнастическа“ и за „театрална трупа и хор“. В продължение на години за общата дейност на младежи и девойки и съвместния им дружествен живот свидетелстват запазените фотографии. Разделянето и след поредната „агитационна седмица“. Поради разрастналия им членски състав и немалкото представителки на „слабия пол“, се обособява самостоятелна „дамска група“ първоначално към младежката дружествена формация „Беломорец“. С особено внимание и с определящото значение залагат на изграждането и обособяването на дамската група, която „ще изиграе роля при обществената дейност на дружеството“. Извод, който реализират членовете на дружеството, продиктуван от дейността и ролята на дамите за престижа на дружеството им. За съжаление в изворите е посочено само, че групата ще се ръководи от тричленка без конкретни имена. Това е началото на женското обединение в дружеството и от секция прераства в самостоятелна женска организация. С активната дейност на двете групи, младежка и дамска, след около три месеца провеждат и районна конференция, на която разискват състоянието на всички клонове на дружеството в района. В тази връзка често, за да активизират и подпомогнат дейността им, има изяви, гостувания по места, организират изложби – на шевици, костюми, обичаи и обряди. Тези групи са наречени „клонове“ на тракийското дружество и създават на 8 октомври 1932 г. Обособяват членовете учещи и завършили Свободния университет в академично дружество. А през следващата година, на 29 декември 1933 г. отново образуват такова с академична насоченост, но назовават студентско. Причините за повторното му създаване не са открити, за сега вероятно е за по добро функциониране от първоначалното. В дописка е посочен съставът на настоятелството на различните подразделения. След избраните мъже тракийци има и жени и девойки тракийки. За секретар е натоварена Деска Груева, а в контролната комисия са Ганка Янакиева и Атанаска Атанасулева. Отново потвърждения за ролята на т.н. „нежен и слаб пол“ в живота и ръководствата на клубовете при организацията. Така се нижат годините до претрансформацията през 1934 г. Въпреки забраната чрез Закон за забрана на политическите партии от 1934 г, в чл.1 на който двата Върховни изпълнителни комитета – на Македонската и тракийска организации, се приравняват на политически партии и дейността им се забранява, много скоро, на 5 юни, отново се възстановява дейността на женската организация „Беломорка“, която се включва в създадения Тракийски женски съюз под ръководството на Мара Михайлова. Те изразяват съпричастността си и подкрепят убежденията й „ че ТЖС ще просвети със своето съществуване, защото на Тракия са нужни просветени синове!“. В настоятелството на организацията са пловдивските представителки: Мара Кисьова, Марийка Филипова, Станка Вулева, Мара Хълчева, Мара Каунджиева, Анка Вулева и Цветана Дякова. За представител на дружеството в ТЖС е избрана Мара Кисьова.
За организирания си дружествен живот, проследявайки съществуващите извори и податки, жените тракийки с идването си в Пловдив и района са винаги наравно със своите съпрузи и приятели. Въпреки и не създали в първите десетилетия свой клон към дружеството, от събраната информация личи, че, те са активни участници в почти всичко преживяно. Именно тя, жената, майка и спътница проявява загриженост и състрадание и чувства необходимата нужда за опазване паметта и същността за любимата си Тракия, към земята и хората живели там, с порядките, обрядите и същността им. Времето в което живеят, диктува и техните действия и приложенията на идеите и въжделенията им, оставили следи в ежедневие, живот и опазената им тракийска същност.
автор на материала: магистър по исторически науки Креса Стоянова
[1] Райчевски.С., Източна Тракия,С.1982,с.122.
[1] НБИВ ф.19, а.е. 6, л.9, 51.
[1] НБИВ ф.19, а.е.6, л.50.
[1] Народен глас, Пловдив, 2, 4октомври 1879.
[1] Юбилеен сборник по повод 50 години на Пловдивската девическа гимназия 1862,1881,1930,1934 г.,
Пловдив 1934, с.117-238., преселници от Одрин, Цариград, Дуганджии, Дедеагач.
[1] ИМ Перущица, ф II №1274, 2983.
[1] Странджа I, 31,, 1 февруари 1897.
[1] Странджа II, 10, 15 януари 1898, 18, 1 март 1898.
[1] Пловдив XVI, 1085,6 октомври 1901;1127, 3 ноември 1901. В: Сан Стефанска България V, 5,14
февруари 1903. В: Мир IX, 1235, 20 февруари 1903. Марица IV, 140, 30 март 1908; 150, 6 април 1908.
[1] РИМ Пловдив, ф II, 1237.
[1] Тодев, И., Българско национално движение в Тракия 1800-1878, С. 1982, с.468.
[1] Милетич, Л.,Разорението на тракийските българи 1913г.,С.1918,с.4,39-42.
[1] Велева.М.,Влошаване положението на народните маси по време на Балканските войни В:
Исторически преглед XVII, 1962,4,с.33,50. В: Свободно отечество, Пловдив,48, , 18 ноември 1913.
[1] ДА Пловдив ф 67 к, оп.2, а.е.29. В:НА БАН сб. XVIII, ф 32 оп1,а.е.26
[1] Трифонов, Ст., Българското национално освободително движение 1919-1934, С.1988, с.26.
[1] ЦВА ф 23 оп2 а.е.373, л 52. В: Борба, Пловдив,739, 26 октомври 1923. 763,
25 ноември 1923. В: Правда, Пловдив, 352, 12 декември 1923.В:Завет, С, I ,2, 1 декември 1925.
[1] Борба, Пловдив,888, 23 март 1923;1107, 20 декември 1924; 1344, 11 октомври 1925; 2727,
2 септември 1930; 2929, 26 март 1931;3380, 6 август 1932; 3457, 5 ноември 1932. В: Правда 352,
12 декември 1923; 552,20 август 1924;232, 17 ноември 1930; 482, 19 септември 1931; В:Юг 2428,
26 януари 1927;4482, 19 декември 1933.В: Победа 169, 31 август 1930; 226, 8 ноември 1930;232,
17 ноември 1930.
[1] Завет I, София, 20 ноември 1925. В: Тракия V, 174, 3 декември 1925.
[1] Завет II, 15,10 април 1926 В: Труд, Пловдив,2998, 16 декември 1928. В:Победа III,800,
8 октомври 1932 ;IV,1165, 29 декември 1933. В: Тракия XIII,575,, 21 юни 1934
[1] Тракийско дружество „Войвода Руси Славов“инв № 1342