Константинополска конференция 1876 – 1877 г.

В архива на ТРАКИЙСКО ДРУЖЕСТВО „Войвода Руси Славов“ се пазят в оригинал четирите важни за съдбините на България международни договора от 19 век :

1. Парижки мирен договор 1856 г;
2. Константинополска конференция 1876 – 1877 г.
3. Сан – Стефански договор 3.03.1878 г;
4. Берлински договор 13 юли 1878 г.

Причините довели до  провеждането на Константинополската конференция са въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г.,  Априлското въстание в България, както и последвалата  война между Сърбия и Черна гора, от една страна и Турция, от друга. Подготовката на Русия за война кара британския премиер лорд Дизраели да се съгласи със свикването на посланическа конференция в османската столица от 23 декември 1876 и продължила до 20 януари 1877 в Константинопол.
В конференцията участват представителите на  Великите сили:

1. Обединено кралство Великобритания и Ирландия

лорд Солсбъри, специален пълномощен посланик
сър Хенри Елиот, посланик в Константинопол

2. Руска империя

граф Николай Игнатиев, посланик в Константинопол

3. Франция

граф Жан – Батист дьо Шодорди, специален пълномощен посланик
граф Франсоа дьо Бургоан, посланик в Константинопол

4. Германска империя

барон Карл фон Вертер, посланик в Константинопол

5. Австро-Унгарска империя

барон Хайнрих фон Каличе, специален пълномощен посланик

граф Ференц Зичи , посланик в Константинопол

6. Кралство Италия

граф  Лудовико Луиджи Корти, посланик в Константинопол.

7. Турция

Първоначално (от 30 ноември до 10 декември 1876 г.) маркиз Р. Солсбъри – специален английски пълномощник и граф Н. П. Игнатиев се договарят относно политическото устройство на българските земи  по Българския политически въпрос, по време на Конференцията и на Босна и Херцеговина. Конференцията изработва органически правилник за двете български области След това започват предварителните заседания на конференцията (11 – 22 декември) без османски представители.
Приема се общото становище да се образуват 3 автономни области, от които две населени с българи, в които да се възстанови държавността на България.

Проект на Великите сили за териториални промени в българските земи.

По отношение на българските земи участниците в конференцията предлагат различни решения.

Руският проект предвижда единна българска автономна област, включваща Мизия, Тракия и Македония. Срещу него възразява австро – унгарският външен министър граф Г. Андраши. Маркиз Солзбъри също възразява срещу голяма българска автономна област и се стига до идеята за две области – Източна, с център Търново и Западна – с център София / без Беломорието, Одринска Тракия и по- голямата част от Родопите, въпреки българският им характер/. Английският представител иска разделянето вертикално на българските земи, тъй като смята, че в източната половина живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно.

В окончателния план на конференцията се налага британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На заседанието на 8 януари 1877 г. маркиз Солсбъри заявява, че „в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население, нито районите, които не са били изложени на лошата администрация, която даде възможност да се извършат зверствата от миналото лято.“

Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак.

В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска.

Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско, Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.

Аргументът, който британските представители Солсбъри и Елиът изтъкват за вертикалното разделяне на българските земи, е, че в Източната област живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно. Всъщност излиза, че главният въпрос е не освобождаването на България, а как да се уравновесят интересите на Великите сили така, че Русия да не усили прекалено своите позиции.  Всички проекти на  Константинополската конференция целят запазването на Османската империя като противовес на Русия, за да не се стреми да завладее, или постави под свой контрол Босфора и Дарданелите.      

Затова изработеният проект за органически правилник за двете  български области предлага автономия , а не държава, или държави, нито пък свобода и независимост.

Проектът за органически правилник за двете български области предвижда:

1. Главните управители на двете области се назначават от Високата портасъс съгласието на Великите сили. (Отхвърленият руски проект предвижда главният управител на единната българска област да се избира от местното население). Те може да са турски или чужди поданици, но трябва да са християни.
2. Всяка област ще има законодателен орган – събрание, избирано от всички жители на областта над 25 години, имащи определен имуществен ценз.
3. Областното събрание избира административна комисия (правителство) към главния управител за срок от четири години.
4. Областите запазват 70% от приходите си за свои нужди, а 30% от данъците се прибират от османското правителство.
5. Съдебната система да бъде устроена според османския граждански закон.
6. Създава се местна милиция й жандармерия от християни и мюсюлмани, чиито офицери се назначават от Високата порта, но в крепостите и градовете остава редовна турска армия.
7. Черкезитесе изселват от двете области.
8. Основна административна единица е кантонътс 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта. Няколко санджака образуват област, управлявана от валия, назначаван за срок от 5 г. от Високата порта със съгласието на Великите сили.  Валията да бъде християнин, но може и да е чужденец.
9. Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на една година изпълнението на тези споразумения.

Историческо значение на Константинополската конференция

На 21 декември изготвеният на конференцията план е връчен на Високата порта. Но междувременно султан Абдул Хамид II назначава за велик везир привърженика на младотурската партия и на конституционното управление Мидхат паша. И на официалното откриване на конференцията на 23 декември 1876 г. Савфет паша става и прогласява „великия акт на промяна на 600-годишната форма на управление на империята. „Негово величество султанът ощастливи империята с конституция.“ С това се заявява началната турска позиция, че конференцията е излишна, тъй като конституцията дава на империята нужните реформи.

Великите сили отхвърлят турските внушения за ненужност на предложените реформи. На последващите пленарни заседания на конференцията Турция представя възражения и контрапредложения които също са отхвърлени от Великите сили, а опитите за преодоляване на различията остават безуспешни. На 18 януари 1877 Великият везир Мидхат паша обявява окончателния отказ на Турция да приеме решенията на конференцията. Държавите – участнички в конференцията отзовават своите посланици от Цариград.

На 19 (31) март 1877 в Лондон е подписан т.нар. Лондонски протокол – последен дипломатически опит за въздействие върху Османската империя от страна на Великите сили с оглед решаването на проблема по мирен път. Отказът на Високата порта да изпълни решенията на Константинополската посланическа конференция и на Лондонския протокол слага край на мирните опити за решаването на Източния въпрос, и дава повод за Руско-турската война 1877 – 78. Заедно с Априлското въстание, конференцията е решаваща стъпка по пътя към Освобождението на България. С нейните решения международната общност по най-авторитетен начин легитимира българските стремежи за възстановяване на българската държавност, като очертава и естествените граници на българския етнос към втората половина на деветнадесети век.

Руски оригинал на договора, предоставен от архива на Тракийско дружество “Войвода Руси Славов”